Това е третият от общо четирите гурме-разговора, които успях да проведа преди година, през последните месеци, през които работих като редактор в “Его” и като редактор въобще. Сега, когато го изчетох, си давам сметка, че всички тези разговори са ме подготвяли и мен да се впусна в обслужване на собствения си успех, вместо да работя само за чуждия.
За протокола: Локацията беше подбрана по PR причини. За себе си не бих избрала Flannagance за “вкусно хапване”. За social place в късна лятна привечер - Да. За мой тип предпочитано хранене - Не. Може би защото не обичам бира особено 
Но разговорът с моят стар приятел и един от създателите на издателство “Бард” е готин и на него телешкото много му допадна.
EGO вечеря във Flannagans с Йордан Антов - основател и собственик на издателство “Бард”.
Откакто съществува, Flannagans ми е харесвал заради локацията. Срещу Народното събрание, зад опашката на коня, на една ръка разстояние от големия трафик, но минеш ли през символичната врата от ковано желязо, сякаш попадаш в друг свят. Напрежението от деня остава отвън, ти се чувстваш защитен и обгрижен вътре. Не случайно е предпочитано място за бизнес-срещи през деня. Удобно за паркиране, идеално за разходка пеша, има и WiFi за лаптоп.
Вечер Flannagans има различно очарование - София изглежда сякаш е много красив град. Не е чудно защо чужденците, които се чувстват като у дома си в пъба към хотел Radisson - SAS недоумяват защо твърдим, че столицата ни е грозна и мръсна. Няма да им обясняваме. Този разговор е дълъг. По-добре е да ги водим на места като Flannagans, за да са щастливи и да инвестират у нас.
В случая не съм поканила чужденец на вечеря, а Йордан Антов - един истински успешен българин и то в бранш, в който печалбата е рискова колкото в играта “тука има - тука нема”. Става дума за книгоиздаването. Издателството е “Бард”. Познавам го достатъчно отдавна, за да знам, че е голям табиетлия и чревоугодник. Когато Данчо те покани на ресторант, можеш да бъдеш на сто процента сигурен, че ще се отядеш на вкуснотии. Същото е положението и с вечерята, която лично е приготвил. С друг негов колега и също така успешен книгоиздател - Раймонд Вагенщайн (”Колибри”) непрекъснато се заяджат спортсменски кой готви по-добре. Споровете им обикновено приключват, когато Данчо каже, че готви по книгата на Вагенщайн. А шефът на издателство “Колибри” му връща жеста, като отговаря, че той пък готви по “книгата на Данчо”. Става дума за кулинарната книга “Моята кухня” с рецепти от майката на Йордан. “Историята на тази книга е, че бях много злоядо дете и майка ми все се опитваше да направи яденето толкова вкусно, че да се съглася да го изям. Всяка манджа в тази книга е проверена лично от мен”. Сега въобще не е злояд, напротив. Не може да го убедиш да яде единствено готвено прясно зеле и черупчести - миди, стриди и компания. “Четох някъде, че те са като филтър, който пречиства морето и могат да бъдат много токсични. Оттогава нямам желание да ги ям. Иначе имам хубави спомени от едно време, когато приятели вадеха миди и ги печахме на тенекия на плажа. Но вкусовете се променят. За първи път когато опитах синьо сирене, ми се стори много гадно, сега го харесвам. Освен това човек се пресища от еднообразни вкусове и това е моментът да опита някаква нова кухня - склонен си да пробваш неща, които са странни за вкусовите ти навици, но са интересни като нови възприятия”.
И за двама ни легендарната ирландската червена бира Kilkenny, която ни препоръчват, е ново възприятие. Комбинараме я с начос тортила чипс с лютиво телешко месо, кашкавал и люти чушки, поднесен със заквасена сметана и гуакамоле (последното се приготвя от авокадо) и Данчо Антов прави асоциация между “късмета” на бирите и този на книгите.
“Загорка има пет златни медала, а Хайникен - три, но Хайникен е една от най-известните бири в света, а не Загорка”. Подобен е случаят с “Шифърът на Леонардо”. Има много по-добри книги, включително на тази тема, но те нямаха този късмет. Много харесах “Шифъра”, още когато излезе на световния пазар и въобще не се замислих дали да й вземем правата. После, когато гледах “Матрицата”, установих, че има нещо, по което филмът на братя Уашовски и романът на Даун Браун много си приличат. И това е въпросът: “Ами ако е вярно?”. Това обикновено е един от водещите въпроси във фантастиката. Издаваме и много книги, които са в сферата на апокрифната наука от типа “Защо е потънала Атлантида?”. Смятам, че те са интересни, защото няма доказателства нито за едното, нито за другото, но в същото време дават друга гледна точка към популярните неща. Това е като второто мнение в медицината - независимо дали се съмняваш в диагнозата, поставена от един лекар, трябва да отидеш и при друг за второ мнение. Така е и с книгите, в които има някаква мистерия или трудно доказуеми хипотези - колкото повече различни мнения, толкова повече възможности човек да избере сам своята гледна точка. Другото достойнство на този тип литература е, че покрай апокрифната наука, човек често научава какво е становището на официалната наука, без да му се налага да се мъчи с учебници”.
Въпреки че тематичното разнообразие на издателство “Бард” е много голямо (”не издаваме само учебници и учебни помагала заради корупцията от най-ниско до най-високо ниво в този сектор”), Йордан има слабост към вариациите на жанра “фентъзи”. Първата поредица фантастика, след култовата “Библиотека Галактика” е тази на издателство “Бард” - правата за България на Зелазни, Шекли, Дъглас Адамс, Айзък Азимов, Урсула Легуин, Артър Кларк, Робърт Силвърбърг и кой ли не от великите майстори на фантастика и фентъзи, са техни.
Направихме сметка, че бавно и полека издателство “Бард” е станало на 15 години.
“През това време много се промениха и читателите и издателите. В началото много се четяха историческите любовни романи, защото до тогава изобщо нямаше такъв тип литература. Дълго време имаше само сериозни и тежки четива. Нормално е след Достоевски и Фурманов (нищо лошо за тях) да имаш глад за нещо леко, забавно, което те разтоварва. Така е и с храната - след тежко и сложно приготвено ястие, имаш нужда от лек крем или свежи плодове. Със сериозна и философска литература не бива да се пренасищаш. Беше логично да има един много дълъг период, в който се предпочитат предимно забавни и леки неща. След което се мина отново към по-сериозна, включително научна литература. В момента мисля, че пазарът се стабилизира - има от всичко по малко. Което означава, че се развиваме както по света. И като се замислиш, не е бавно - това са само 15 години. Според мен скокът в издателския сектор е огромен. От самата зора на българското свободно книгоиздаване всички купуват авторски права. Преди музика, филми, преди всичко, за което се иска лиценз. Истината е, че преди 10 ноември държавните издателства не са се купували авторски права. Най-куриозният случай е с Маркес. Беше станал голям гаф, когато той дошъл на посещение по покана на тогавашния комитет по култура. И те гордо му подаряват негова книга, за която няма договор за права. Заради този случай и до ден днешен у нас не е издаван Маркес. Много издатели са се опитвали да вземат права, но той и неговите агенти не искат да чуят думата “България”. Когато бяхме зад Желязната завеса първо много хора не знаеха как се правят нещата, второ и да издадеш нещо без права, не беше чак толкова важно. То не че не е важно, но нищо не можеха да им направят. Сега сме пълноправен член и на Евросъюза, и на световната издателска общност и ни гледат под лупа. Абсурд е да се издава нелегално.”
Йордан Антов е от малкото книгоиздатели, които вместо да се впуснат в издаване на онова, за което той самият има интелектуален глад, приложи класическа маркетингова стратегия. И то в години, в които никой още нямаше понятие от маркетология, включително самият той. Може би е успял, защото по диплома е лекар и се е учил да напипва пулса. Но като оставим майтапа на страна, наистина мисля, медицинската практика му е подсказала къде е ключа от съкровището на успеха.
“Спомням си, че докато бях доктор в едно село, бабите много се държаха, бяха все дълголетнички. Мъжете им умираха доста по-рано. А тя, на 92 години и ходи с две бастунчета, докато се добере до мотичката. После я хваща с две ръце и прекопава един декар. Бавно, но важното е, че има задача и това я държи. Първо да насади картофите, след това да насади доматите, след това да ги обере. Мъжете им не бачкаха така и бързо умираха. Бабите се разболяваха между късния ноември и началото на март - тогава няма работа и затова обръщаха внимание на себе си. Оплакванията не бяха бог знае какви - най-често от шиповете, за които и аз, и тя знаем прекрасно, че не се лекуват. Обаче бабата няма с кого да си поприказва, защото дядото умрял, скарала се е с комшийката, едната дъщеря живее в Монтана, другата в Плевен. И идва при мен, поговори си, изписвам й лекарство - те обичаха лекарството да е леко горчиво, но и да е сладко - да личи че е лекарство, но да не е много гадно. И си тръгва доволна. Практически там работиш като психотерапевт, като изповедник, като каквото искаш го кажи, но в края на краищата съм си свършил работата. Целта е постигната - бабата се чувства по-добре.”
Нещо подобно прави и в издателската си политика. Следи моментните читателски “болки”, има голям кръг от хора с различни професии, които четат книги в оригинал и му дават анотации, засича мнения и “изписва” книгите, които аудиторията иска. Горе-долу това е историята на успеха на издателство “Бард”.
Неговата лична версия за обратът на съдбата, който го изтръгва от медицината и го прави книгоиздател, разбира се е по-различна от моето тълкувание. Че е бил доктор в село, бил е, но истинската специалност на доктор Йордан Антов е генно инженерство. Бил един от тримата в националната лаборатория по молекулярна патология. Ходил е по конгреси, чел е лекции, работил е сериозно върху проблемите на едно изключително тежко и смъртоносно вродено заболяване при децата, наречено “муковисцидоза”. Като нищо сега би могъл да е професор. Но междувременно се случил 10 ноември и Данчо спретнал една маса (дори в началото било столче) на Славейков, за да изкара някой лев отгоре към докторската си заплата.
“Забелязах, че с книги за един ден изкарвам колкото за цял месец в Академията. Направих си следната сметка: 12 дена книги = 1 година. 36 дена - 3 години. 72 дена - 6 години. 144 дена - 12 години. А 144 дни няма и половин година. Сложих на везната 12 години работа и половин година работа и избрах да работя половин година, защото съм мързелив човек.
Книгите винаги са били мое хоби. Направих от хобито си професия, което е много готино. Както казва един приятел, и мухи да ловиш, ако ги ловиш като хората, пак ще изкараш пари. Но това го е казал още Дънов - каквото и да правиш, прави го с любов. Ние нищо ново няма да измислим, просто човек трябва да се концентрира в неговите истини. И от там нататък, решаваш как да си живееш живота”.
За да опитаме повече неща, си поделихме и една порция пълнен картоф с чили кон карне, печен боб, царевица и кашкавал и дружно стигнахме до извода, че червената ирландска бира Kilkkeni повече ни допада заедно с храна, отколкото сама за себе си. А той продължи да развива темата за успеха.
“Успехът е 90 на 100 бачкане, 9 на 100 - късмет и 1 на 100 лудост или гениалност (то няма разлика между двете). Всъщност не съм много сигурен какво означава успех. Винаги плащаш с нещо - с отношения с деца, с отношенията в семейство, с разбито здраве. От друга страна и неуспеха се плаща със същото, така че хората правилно са казали по-добре богат и здрав, отколкото беден и болен. Но и това не е точно така - няма черно и бяло в живота, винаги има някаква “златна среда”. А на златната среда това й е особеното, че не можеш да я насилваш. Ако въобще може да има правило за успеха, то е да не го гониш. Тогава той сам те намира”.
За компания на основното ястие сменихме червената ирландска бира с немска светла Krombacher. Поръчахме печено телешко с грейви сос. Гарнитурата е по избор на клиента, в нашия случай - печен картоф с масло и зелена салата. А, и за всеки случай взехме и едни кюфтета от тиквички. Оказа се, че Йордан е от малкото чревоугодници, които не обичат телешкото да бъде във варианта си “medium to rare” (сурово отвътре, запечено само отвън). С отвращение разказа как в един ресторант в Холандия му поднесли телешкото съвсем сурово върху горещ сач, за да си го приготви както пожелае. Гледката на суровото месо, обаче го оставила със смесени чувства. Иначе, както е редно за един типичен представител на зодията телец, кулинарните удоволствия са неизменна част от неговите пътешествия.
“Телецът е кулинар, защото обича изкуството, а кулинарията е изкуство. Обичам храната да е вкусно направена, да има собствен мирис. Когато ходя в чужбина, гастрономическото пътешествие е бонус. От една страна виждаш различни неща, а на обяд и вечеря опитваш ястия, които няма как да вкусиш в собствената си държава. Те си имат своя местен отенък и са част от чара на пътешествието. В Холандия, в много хубав Индонезийски ресторант ядох люто сладко от круша като предястие - изключително е. Опитах и онази холандска грахова супа, за която всички казват, че е много гадна, а тя си беше чудесна. Не можеш да отидеш в Египет и да не ядеш гълъб. В изисканите ресторанти гълъбите са в клетки и стоят ей така, на стол. Сам избираш гълъба, който да ти приготвят. А в Италия не трябва да се яде пица. Там се ядат сладоледи, паста, риби, но пица - не. Във Франция не може да не ядеш свински крачета или coq au Vin (кок о ван - петел във вино). Или в Унгария да не ядеш гулаш. Най-хубавият гулаш го правят в крайпътните заведения, какъвто е случаят с нашата шкембе-чорба. Не обичам да ям в туристическите заведения, защото кухнята винаги придобива “европейски отенък”. Примерно, не слагат някакви специфични подправки, за да не отблъснат от навиците към определен вкус. Ако оригиналната рецепта е много люта, лютото е редуцирано, или шафранът е по-малко или не знам си какво. Обичам да опитвам типичните ястия, както ги ядат местните и издирвам кръчми встрани от туристическите обекти. В Египет ядох нещо като нашето ашуре, но много топло, много гъсто и много сладко. Толкова сладко нещо не бях ял през живота си. Но беше изключително вкусно. Така и не разбрах какви подправки има. Поливат го с горещ чай и запалват шиша - наргиле с тютюн от ябълки. Комбинацията е вълнуваща като арабска приказка”.
Много се учудих, когато Данчо Антов започна да говори за риби. За това, че според него в България вече може да се яде всякаква риба, че ципурата в сол у нас е много по-добре приготвена от тази в Гърция. Учудих се, не защото ми се водеше разговор за липсата на уникални риби, а защото знам, че Йордан Антов ходи на риболов, но после не яде улова си, а само умирисва къщата, както казва съпругата му.
“Не ям рибата, която съм уловил - уточни той - защото ми изглежда като да изядеш врага си. Все едно в едно спортно състезание, отборът, който спечели да изяде другия. Водили сме много честна борба - един на един. При това в гадни условия - дъжд, вятър, студ, и аз съм я победил. Ако са маломерни рибките, ги пускам обратно. Нормалните екземпляри ги нося у дома, те умирисват къщата, не аз. Може да е криворазбрано спортменство, но ходя за риба заради разходката - въздуха е чист, мирише на цветенца, пеят пилета, виждаш някоя сърничка от време на време, и като ти се допие вода, пиеш от реката. Като минеш 15 километра пеша през пресечен терен, краката едвам те държат, но и стресът си е отишъл. Не мислиш за никакви дребни проблеми - планината не я интересува какъв си, що си, тя към всички е еднаква. Когато вали е малко страшно, винаги нося поликарбонов прът за гръмоотвод и щом завали, го хвърлям на 5-6 метра от мен, скривам се някъде в ниското и се надявам да не ме удари гръм. Не обичам да ставам рано сутрин, единствено когато ходя за риба, се будя в 4 сутринта без никакъв будилник - това сигурно означава, че имам естествена потребност от риболова. А човек трябва да обръща внимание и да отдава дължимото на онова, което душата му иска”.
Колкото и да е здраво стъпил на земята, колкото и добре да се грижи за материалния си просперитет, Йордан Антов не забравя колко е важно да обслужваш и егото на душата.
“Много харесвам китайска храна и си купих тиган ток. Работя с него като факир. И разбрах защо китайското става толкова вкусно. Защото непрекъснато бъркаш храната и така влагаш в нея позитивна енергия. Не я оставяш да си се готви самичка. Непрекъснато влагаш нещо от себе си. Китайците са такива и в яденето, и в готвенето, и в мисленето си. На където ние отиваме, те от там се връщат. Западната философия според мен е много опасна - има крайно залитане в материалното. Думата “пари” и “техника” е всичко. Човек не трябва да бяга от това, което го е направило човек. Човекът е станал човек, когато се е осъзнал като такъв - ползвал е огъня, но едновременно с това е съзерцавал, мислил и гледал. Парите не трябва да са цел. Ако гледаш на тях като средство, си спестяваш много време и много грижи, защото само тогава те винаги отнякъде се намират. Освен това съм забелязал, че колкото повече харчиш, толкова повече изкарваш. Ти ако ги пазиш - край, не можеш да изкараш. За да ги изкараш, ти винаги поемаш някакъв риск. Ако много мислиш да не ги загубиш, не рискуваш. А като не рискуваш, предварително си ги загубил. Сигурен съм, че ако повече хора гледат на парите като средство към целта, все по-малко ще се оплакват от липса на пари и ще постигат все повече цели. В една от книгите на Дийпак Чопра (и тези права са на издателство “Бард”), човекът го беше казал съвсем просто: за да живееш щастлив и балансиран живот трябва да избягваш отровен въздух, отровна храна, отровна вода и отровни взаимоотношения. А когато общуваш единственото, което задължително трябва да даваш на другия човек е благословия. Тоест - да си позитивно настроен към него”.
Сега си обясних, защо винаги след разговор или случайна среща с Данчо Антов се чувствам вдъхновена. Дълги години си мислех, че той ми носи късмет, все едно съм пипнала коминочистач. Когато най-накрая аз му “дадох” нещо - вечерята във Flannagans, разбрах че онова, което винаги ми е давал е било благословия. И повече за мен не е загадка, защо успехът го застига, независимо дали готви любимия си боб с праз или нацелва “от въздуха” най-удачните за нашия пазар книги. Убеден е, че това, което прави за другите им носи радост и от там насетне се отдава на своите удоволствия. Елементарно, Уотсън