MihaelaEndless

Това е последният гурме-разговор за сп. “ЕГО”. След това списанието беше преформатирано и тази рубрика вече не съществува. За съжаление. Не за съжаление, че не я водя аз. Тъпо е да я няма, защото удоволствието от добрата храна и вино предразполагат хората към разговори, които няма да се случат в интервю с предсказуеми въпроси и отговори. И не става дума за клюкарстване, а за откровения, които могат да дадат алтернативна гледна точка към… какво ли не.

Разговорът е с Борис Фурнаджиев - собственик и идеолог на веригата магазини Sex Well. Мъжът с перфектното семейство, успешен бизнесмен (не търгува само със секс-играчки, а и с внос на други стоки от Италия) и чаровен  и интригуващ събеседник (душата на компанията), независимо дали се намира в женско или мъжко обкръжение.

По време на обяда ни в ресторант “Тамбукту” разговаряхме за вкус и манталитет, за пропорциите между секс и любов, които правят една връзка щастлива.

В “Тамбукту” ни посреща главният готвач и мениджър на заведението - Румен Айдарски. Присъедини се към нашия гурме разговор, защото когато става дума за рибен ресторант, винаги е по-добре да получаваш максимално голяма информация, докато опитваш морски храни, приготвени по технология, която няма нищо общо с местната култура.

Доказателство е и първият въпрос, който Борис Фурнаджиев зададе: Защо печете рибите на плочи? Това, което съм виждал другаде са по-скоро скари.

Обясняват ни, че това не е плоча, а домениканско барбекю. И функционира горе-долу като фурна с две клапи - горна и долна. Освен че рибата се пече, леко се опушва. Отделно имат тепаняки плоча за скариди, омари, калмари, октопод или филета.

Поканила съм на този разговор Борис Фурнаджиев, защото той е от хората, които провеждат 70 % от бизнес-срещите си в ресторанти. Правило ми е впечатление, че не прави разлика между това дали се среща с чужденци, с българи, дали ще има конкретна полза от срещите си - винаги избира места, на които хората ще се чувстват комфортно и ще поглезят сетивата си с кулинарни удоволствия. Освен, че е собственик и идеолог на магазините “Sexwell”, той поддържа и паралелен бизнес с консумативи за текстилната индустрия. И истината е, че благодарение на втория бизнес, неговите секс магазини и сайт се издържат и разрастват - в масовата ни култура все още няма навици и традиции, свързани с достойноствата на еротичните магазини. По аналогичен начин сме консервативни и към разнообразието от рибни специалитети.

Румен Айдарски има обяснение за морските продукти: “Навремето ни тъпчеха с едни консерви от скумрия и голяма част от българите още от детството си са намразили рибата и миризмата й. В Черно море има  само две-три хубави риби: калкан, лефер и чернокоп. Другата особеност на рибите е, че докато с месото можеш да “танцуваш” - прилягат му различни сосове и подправки, то рибата е по-деликатна”.

В “Тамбукту” са започнали с традиционни риби, приготвяни по познат начин - печена и пържена. Когато е добре приготвена и с хубаво вино, клиентите я харесват и се отпускат без да се стресират от непознати вкусове. Постепенно увеличавали асортимента и добавяли в менюто по-сложни ястия. Сега имат риби от индийския океан, от северните морета, от средиземно и бяло море, от черно море. Не се стремят кухнята да бъде гурме. Целта им е да бъде вкусно, без значение каква е кулинарната подготовка на клиентите. Когато правят меню, от 20 ястия избират 2, които са харесали на 10 човека. На всеки шест месеца сменят менюто на 70-80%, оставят онова, което най-много се поръчва. “Но Слава Богу, българинът все повече ходи в чужбина и вече е отворен, ние затова имаме бизнес - като бизнес един рибен ресторант се равнява на три обикновени”.

Поднасят ни свежа салата с хрупкави рибни филенца и антипаста с печени тиквички и патладжан, с карпачо от октопод, белени домати и пармезан с балсамиков оцет, положено в легло от рукола. Виното, което пием до края е совиньон блан Les Fumees Blanches. Много леко и свежо вино, което не се влияе от доминиращите вкусове в морската храна. Салатата е овкусена, а рибата е от индийския океан. Нарича се кису и направо ни зашеметява с уникалния си вкус. 

Научаваме и че екипът, който развива този деликатен ресторантьорски бизнес у нас, през последните две години е имал възможност да пътува по света с мисия да обиколи представителна извадка от най-добрите ресторанти в Испания, Италия, Турция, Белгия, Великобритания.

Когато ни поднасят ни суши - нигири, футо маки и хосо маки с тон, сьомга, червен хайвер, скарида, с краставица и японски омлет, обясняват, че са единствените, които работят с тобико хайвер от летяща риба - много ситен, като пясъчни съчми и се пука нежно в устата. Сушито е приготвено е от Хироки Сасагури, готвил включително за японския император, който специално идва в България, за да обучи готвачите на “Тамбукту” и да разработи бъдещия истински японски ресторант от типа на култовите му събратя в Лондон. Той ги научил на разни табиети, свързани със суши, които повечето хора и ресторантьори не знаят. Например, че нигири суши се топи в соевия сос с месото надолу, за да не се разпадне оризът. Освен това оризът, който прави Хироки Сасагури не се нуждае от соев сос, защото е в класическия си японски вариант. “Сушито като моден търговски продукт - онова, което се овкусява със соев сос, е предназначено за западния свят. Като готварска технология принадлежи към кухнята, наречена “фюжън” (смесване на източна технология със западен продукт). Такова например е сушито в “Капитан Кук” - там се използват пушена сьомга, крема сирене за за известните в цял свят Filadelfia rolls - познати вкусове, приготвени по източна технология”.

Борис Фурнаджиев не е сред хората, увлечени от модата по източната кухня: “Чревоугодник съм и пробвам всичко. Но суши ям само когато компанията, с която съм си го поръчва. Сам не бих го избрал. Не обичам и китайска кухня. Често ходя в Китай, но и там не ми харесва. Консистенцията на сосовете и на добавките в азиатската кухня (включително филипинска и тайландска) не е по мой вкус. Всичко плува в някакви неща и изглежда супер странно. В Китай имат едни яйца, които са много голям специалитет - заравят ги сурови под земята, стоят 100 дена и изгниват. Много са гадни дори за гледане. Въпреки това съм ги опитвал. Когато отидеш в чужбина и особено когато някой те води, е много неприятно да имаш претенции”.

За сметка на това е влюбен в италианската кухня - но отново не в онова, което масово се свързва с Италия: “Когато за първи път отидох и все още не разбирах езика,  в един ресторант ми поднесоха написано на ръка меню с пет неща. Не знаех какво пише, а те не знаеха английски. Посочих с пръст върху листа абсолютно хазартно и всичко беше супер вкусно. Тогава се влюбих в италианската кухня. И все още смятам, че Италия е страната, в която съотношението между качеството на храната и цената, която плащаш е най-оптимално. Стига да ходиш по малки места, не във Венеция на площада или по курортите. Много обичам едно супер красиво място в много малко градче близо до Бергамо - Гурмело дел Монте. Имат една кръчма на  върха на хълм, с разкошна градина и гледаш как под теб се стелят едни лозя и отдолу езерото Сарнико - супер красиво е. Веднъж без да разбера, ядох жаби там - не бутчета, а целите жаби,  изпържени по някакъв начин. Обожавам места, където готви бабата или майката в семейството. Може да не отговаря на високите критерии на кулинарното изкуство, но ми допада интуитивността на готвачката, която цял живот е правила 20-30 ястия, редува ги в седмицата и е достигнала онова незаменимо с нищо майсторство да ги прави по инстинкт. А в Сицилия се запознах с 24-годишно момче, което ни  покани на барбекю у дома си. Попитах го как така не му стават сухи рибите. Каза да сложа до барбекюто една тава с похлупак, в която да има вряла вода. Редиш опечената риба вътре, захлупваш я и като отвориш капака след 15 минути, няма никаква вода, а рибата е сочна, вкусна, жестока. Научи ме и как да разпалвам лесно барбекю. Аз се мъчех с някакви духала, с ветрила - не. Взимаш сешоар, включваш топлия въздух и барбекюто лумва веднага много лесно”.

Румен Айдарски вметва, че по отношение на приготвянето на риба в Италия, има една голяма разлика - рибните ресторанти в северна Италия са уникални, но в Южна - твърдо не.

Според Борис всичко е въпрос на комбинация от атмосферата и някакви случки, които ти оставят приятен спомен: “Навремето много харесвах луканка, а сега смятам, че няма хубави луканки. И се чудя - наистина ли беше хубава луканката или просто бях малък и не бях опитвал други месни деликатеси? Според мен е просто хубав спомен. Може би не е била по-добра.”

Поднасят ни пълнен калмар със средиземноморско ризото върху пюре от грах и скалопини от миди сен жак по корсиканска рецепта - със сладки картофи, малко беконче и е запечени със швейцарски сирена.

А Румен Айдарски коментира отношението на българина към по-елитните заведения като коренно различно от това на по-първите в списъка на евросъюза: “Там човек си резервира маса в хубав ресторант понякога месеци предварително. И докато работи, докато шофира, докато прави ежедневните неща, знае, че ще дойде денят, в който ще отиде в съответния ресторант и ще яде точно онова, което му харесва там. Поръчва си го и се чувства прекрасно. Какво се случва в у нас? Българинът може да е адвокат или строителен инженер, но разбира от храна, разбира от жени, от футбол, от политика, от всичко. Когато отиде в скъп ресторант обстановката, интериора и менюто са факторите, които го настройват към сметката. Със самото влизане подсъзнателно знае колко ще плати. Да речем, че се е настроил за 150 лв., но веднага започва да наблюдава нещата, които го дразнят - дали управителят го е посрещнал, дали лампата не свети малко по-силно, дали от някъде духа, дали сервитьорът му е симпатичен. И когато дойде сметката, ако сумата е 130 лева, веднага забравя за всички неща, които си е набелязал, че го дразнят. Доволен е, плаща и ще се върне отново. Ако сметката е 170, може да е ял много вкусно, но намразва този ресторант завинаги”.

Борис Фурнаджиев е напълно съгласен с това наблюдение на ресторантьора, а аз на свой ред го питам как се отразява сметката от горния пример върху мъжа ако приемем, че е на интимна вечеря. Ако се ядоса на сметката, ще се чувства ли още по-прецакан, ако не получи секс като компенсация? “Това е много индивидуално. Но тъя като питаш мен, когато ходя на вечеря с жена, го правя защото ми е приятно да споделя удоволствието от храната и мястото в нейната компания. Няма абсолютно никакво значение дали после ще правим секс или не. Но по-добре напиши, че жените винаги трябва да са отворени за такъв финал на вечерта. Дори настроението му да се развали от високата сметка, това никога не би променило отношението към жената, която е поканил. Всеки, който излиза с жена за първи път и не знае дали тя ще му пусне, много добре е преценил къде да я заведе и какво може да си позволи да похарчи”.

Междувременно са ни сервирали и филе от лаврак, запечено с артишок. Има маслини и домати, около които е увита рибата (известна и като морски костур). Гарнитурата е ориенталски мус от тиквички и авокадо, загърнат с патладжан.

А разговорът ни се насочва към легендите за храните - афродизиаци:  “Доколкото знам,  всичко меко като храна е афродизиак. Както езикът ти трябва да е достатъчно мек, когато правиш френска любов, така и морската храна е по-мека от другите меса и е добър афродизиак”.

Има един ширещ се мит, че мъжете, които не обичат морски мекотели - особено миди и стриди, също така не обичат да правят френска любов. И съм любопитна какво е мнението на Борис: “При мен такава връзка няма, но аз съм много малка извадка.  Мога да кажа само че обратното е вярно - жена ми обожава морски дарове, дори яде сурови скариди и обича да прави френска любов. Но според мен, хората които са чревоугодници като цяло, правят по-добър секс. Що се отнася до хубавото, винаги има и по-хубаво”.

Същото се отнася и за десертите - крем брюле и маскарпоне с малини. А нашят разговор става все по-интимен: “Връзката на жената с всеки следващ мъж е все по-добра и по-добра, защото все повече свиква с тъпотиите на мъжете. Но при мъжете е обратното - всяка следваща жена е все по-зле и по-зле, защото все повече не можеш да понасяш  тъпотията на жените. Затова съм убеден, че жената, с която си стоял най-дълго време, е най-ценна в живота ти. Моята съпруга продължава да ми бъде любимата жена, макар че съм с нея от 1989-та. Ако имаш търпението да се задържиш с една жена, ако издържиш с някого трудните периоди в една връзка, после се възобновява готиното. Ако единият има търпение, а другия - няма, нещата пак се нагласят.  Колкото по-дълга става една връзка, вие уж ставате все по-близки и по-близки, но всъщност ставате все по-различни и по-различни. Започвате да живеете заедно, защото по някакъв начин сте подобни и се кефите, че си приличате в много отношения. После идва момент, когато приоритетите  ви се разделят - майката ражда едно дете, а мъжът продължава да бъхти. Това променя живота и на двамата. И хората започват да си мислят, че различията в житейските им приоритети им пречи да се разбират. Това е заблуда. Проблемът е, че не казват на другия точно какво ги вълнува. Дори когато ги вълнува някой друг, по-добре е тези неща да се знаят в една двойка. Не мога да си представя как един нов срещнат човек, може да е толкова по-вълнуващ. Какъвто и да е другият, не може да си живял с някого 10-15 години и да не сте имали и супер як секс, и готини отношения, и много неща, които сте преживели заедно. Може да се увлечете по други хора за известно време, но само след малко търпение и преглъщане на един супер гаден залък, с малко търпение можеш да влееш разум на партньора си. Чиста лудост е сексът да стане причина да се разделиш с някого. Любовта е много по-хубава и много по-постоянна. В съвместното съжителство сексък в най-добрия случай е 70%. Но ако един пръстен е 70% злато, а диамантът е 30%, диамантът е украшението на цялата работа. Това е истината за любовта и секса.

Извинявам се на всички, чиито коментари не успях да approve-на навреме. Нямаше нищо лично в това забавяне. Искрено се радвам на всеки от вас проявил интерес към този блог.

Извинявам се и на собствения си блог, че през месец май, други приоритети ме разсеяха от това мое Интернет място, което ми се иска да бъде уютно, приятно, полезно и да привлича съмишленици.

Бъдете здрави и не пропускайте да се наслаждавате на всичко, което забележите, че ви кефи.

Михаела

Песента и клипа на една моя много любима жена - Елена Влади. С удоволствие го/я споделям с вас. Enjoy

http://www.youtube.com/watch?v=OF0nVl64yj4

“Когато даваш на друг, даваш на себе си” - чували сте този постулат, но когато тръгнем да даваме, разумът, възпитан от обществото, че  всеки иска да те мине, да ти надпише сметката, да ти увеличи цената на хляба и черния хайвер дори, блокира и казва - “Да, бе, да, ама друг път - непрекъснато давам, а за мен все не остава, не ми ги пробутвайте тия”. През почивните дни, когато и аз се заразих от всеобщото настроение за безкрайно мързелуване и оставих куп несвършена работа за работната седмица без грам да си помогна авансово, отново си мислех за прословутото изкуство на даването. През годините съм изпробвала различни схеми, за да наблюдавам как точно работи този принцип, който по условие важи за цялата Вселена (то е нещо като закон на физиката) и би трябвало да не се повлиява по никакъв начин от “обществените договори”, който ние хората сключваме помежду си с подпис или без подпис. Пробвала съм да дам абсолютно последните си пари на просяк по избор (давам само когато някой от тях ми стане искрено симпатичен, защото най-важното условие при даването е да го направиш от сърце) и наистина много скоро след това съм получавала пари от някъде, често съвсем изненадващо. Но когато върна лентата на зад, си давам сметка, че никога не го правя, когато това не са последните ми пари и не съм в настроение да експериментирам със вселенските закони. Дори и да го направя, обикновено не работи. Моя приятелка, която е пристрастена към всичко най-модерно, е забелязала, че този принцип при нея работи, когато си даде последните пари за обувки, които ще обуе три пъти за сезона и то с много специфично облекло. Но не работело, когато хладилникът й се изпразни и трябва да си даде всичките пари за да го напълни, или за тока, или за парното. Аз пък съм забелязала, че в “Метро” ми се свива сърцето, когато похарча 200 лева за задължителните продоволствия за дома, но мога да ги дам без да се замисля за вечеря в хубав ресторант с хубавото вино и всички мурафети. И на всичкото отгоре ако съм доволна, може дори да не ми се стори скъпо. И в тези случаи почти никога не ми се налага после да правя компромис с други мои нужди. Изглежда е вярно, че  ако даваш от сърце, дори на някого да изглежда хипер неразумно, онзи невидим рог на изобилието, който се грижи за всички живи същества, намира своят начин да ти достави още ресурс за удоволствие. Когато  си плащаш данъците с отвращение или мърмориш недоволно, че хлябът е станал с 20 стотинки по-скъп, “тия вече срам нямат”, парите отиват в черна дупка и онзи рог на изобилието се държи сякаш е митологична измишльотина като Еднорога. В никакъв случай не подкрепям пилеенето на пари, темата е тотално различна от пилеенето. Чудя се дали ако вземем да си платим данъците, парното, тока, поскъпналия с 20 стотинки хляб със сменено отношение - дори да изглеждаме като някакви напълно луди - например: “700 лв. данък? Чудесно, какъв прекрасен шанс да платя една учителска заплата?,  60 000 данък - ей, браво на мен, аз вече съм успял човек. Чудесно е че мога да помогна и държавните сектори да се развиват”… та, чудя се дали ако повече хора си направят този “налудничав експеримент” и изпитат истински кеф от даването на онова, което не им се дава ама никак, дали не са в състояние наистина да канализират тази енергия на парите в позитивни промени за цялата икономика? Защо не? Би следвало да може. Както при благотворителноста - насочваш целенасочено мислите си за онова, за което даваш пари - дали ще е болно или талантливо дете, няма значение, важното е, че мислите ти са целенасочени и ти вярваш, че отиват за благородна кауза. Когато даваме 20 стотинки повече в магазина, или 100 лева отгоре за парното и тока, можем да правим абсолютно същото, вместо да се мусим. Да си наумим някаква светла кауза: “Нека тези пари отидат, за да нахранят някой гладен, нека отидат за лечение на болно дете или за обучение на талантливо дете, или за изкуство, или за каквото ви харесва да отидат…” Убедена съм, че целенасочената мисъл, когато даваме дори бакшиш на таксиджията, може да пренасочи енергията на парите от черната дупка, към рога на изобилието - в нечий чужд и в нашия живот.

Защото давайки пари, ние всъщност даваме възможност на някого. Не просто да се нахрани, не просто да се излекува, а да се развива и да повярва в онова, което се нарича “Божия благодат”. Замисляли ли сте се защо големите работодатели печелят много, дори когато дават малки заплати. Не е заради спестеното от заплати. Това в крайна сметка е техен избор и преценка. Но дори когато дават малки заплати, те не дават просто пари на своите работници, а възможност за растеж.  Според принципа “Когато давам на другите, давам на себе си” ако даваш 10 000 лв. заплати, ще ти се върне хилядократно умножено. Ако даваш 1 000 000 - отново хилядократно умножено. Колкото повече хора се чувстват благодарни, че имат тази работа, толкова повече благоденствие за работодателя. В крайна сметка това е човекът който удовлетворява не просто нуждите на семействата им, а удовлетворява нечие желание за работа и растеж (според психиката - на един ще му е хубаво, че просто има работа, друг ще се амбицира да достигне върхове в дадена професия и дори ще инвестира собствени средства, за да бъде все по-добър и по-добър за да се издигне в тази фирма или да направи свой бизнес, на трети ще му бъде тесен манастира и ще хукне да прави революции… но няма значение, важното е, че всеки от тези работници върви нанякъде, намерил си е своя пътечка за изява на същността си. По интересното в този случай, е че ако решиш, че ти взимат (време, енергия), вместо че ти дават, моментално рогът на изобилието си обръща дупето и се превръща в черна дупка. Ако не виждаме мотив за развитие там, където си изкарваме хляба, по-добре бързичко да си събираме кашончето с багажа. Няма да получим нищо. Мисълта ми е, че големият работодател е идеалният пример, че когато даваш някъде, при теб идва от съвсем другаде. Стоката е само посредникът - материализиращата субстанция, няма как без нея.

Впуснах се в тези мисли и защото ми направи впечатление, че маса хора около мен през последните два месеца избраха да си сменят работата ДОРИ ЗА ПО-МАЛКО ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕ, но там, където виждат ново поле за изява, вместо там, където вече са професионалисти и могат да имат основателни претенции и за работно време и за висока заплата. А днес, един приятел, средно голям работодател ми разказа, че дошло някакво момче при него, способен мениджър с много добро СV и поискал да работи за него. Моят познат му казал, че много би се радвал, но за съжаление, не може да му даде заплатата, която е получавал в чуждата фирма, в която е работил. И човекът казал: “Знам. Но аз искам да работя тук и за вас. Мога да смъкна до 2000 по-малко от предишната ми заплата”. Моят познат не вярвал на ушите си и на абсолютният подарък от боговете, защото точно такъв специалист му трябвал, но знаел, че все още не може да си го позволи. Този човек сам му паднал от небето. И се отдал на новата си работа със страст. За три месеца увеличил продажбите и направил много добри контакти с чужбина за своя нов работодател. Вече получава, колкото е получавал в старата си фирма, но всички сме убедени, че няма да се спре, защото този млад човек няма проблем с факта, че неговият работодател печели десеткратно повече заради неговите усилия. Важно му е, че е щастлив да работи точно това, което прави.

Така де, идеята ми беше - сигурна съм, че този принцип работи. Иска ми се да виждам повече усмихнати хора, за да се усмихвам повече и аз. Колкото и да сме различни, в колкото и различни светове да живеем, всички сме общ организъм. Аз ще го направя, но ми се иска да сме няколко - ей така, сякаш е детска игра, следващият път, когато се усетим, че даваме с неудоволствие, да се спрем, да вдишаме дълбоко и да си представим най-хубавото нещо, за което ни се дават тези пари (или тези емоции - но за емоциите ще напиша The Art of Giving II). Пък да видим какво ще стане. Няма да е веднага, но ще стане. Бас държа!

Още от дете един от любимите ми празници беше Сирни Заговезни, защото тогава въртяхме хълвата, пускаха ми аванта да я захапя, както сега “пускаме тази аванта” на сина ми. Тогава нямах съзнание за понятието “прошка” - забавлявах се по детски и вярвах, че ако я захапя, ще ми се изпълнят желанията. Сега, когато и аз много съм прощавала, и на мен доста са ми прощавали, знам че ритуалът със “заговяването” има смисъл, ако наистина си чист като дете. Затова е прошката - да се освободиш от нещата, с които вредиш на себе си и от там на околните.

Докато подготвях книгата “Секс, любов и други глаголи” забелязах нещо много интересно. Във въвеждането имаше един текст, който махнах, за да не става прекалено дълъг предговора и защото редакторите ме посъветваха да не се впускам в разкриване на писателските трикове чак толкова обстойно. Обяснявах механизма на писането - официално се обръщаш към голяма аудитория, но за да се концентрираш, обикновено помага (поне на мен) да си представиш, че говориш с конкретен човек: “В мислите си, обикновено адресираш текста до онзи, с когото в този момент си решил, че си говориш наум. Не е задължително това да бъде някой близък на сърцето ти. Може да е противният пияница, който ти е досаждал с глупости предишната вечер. Може да е майка ти, може да е приятелка, която за нищо на света няма да те изслуша, може да е настоящия ти приятел, на когото искаш да кажеш нещо, за което не ти стигат думите, когато искаш да залепиш устните си върху неговите или когато ти се иска да го халосаш с тигана по главата без много приказки. Може да е бившия ти приятел - за да подскажеш къде сте се разминали драматично, понякога за да му отмъстиш, а много често - за да му простиш“.

Когато четох последните коректури и вече не обръщах особено внимание на същността, а на правописни и стилистични грешки, ей така, минавайки отгоре-отгоре върху текста, усетих, че изпитвам истинска благодарност към всички хора, които съм срещнала в живота си - дори към гадните копелета, заради които в някакъв момент съм страдала по-силно и по-смело, отколкото съм имала сила и смелост да обичам някого. Спомням си, че в някакъв момент зарязах коректурите и се оставих като в медитация потопена в това чувство на благодарност. И заради радостта, и заради мъката, от които съм изстискала мъдрост, колкото мога да поема :). Простих на себе си, че съм се самолинчувала заради неясно откъде привлачени комплекси, простих си случаите, в които съм привличала хора и ситуации, които са ми създавали дискомфорт. Но после си благодарих, че в крайна сметка егото ми е капитулирало пред избора на сетивата. След като усетих как благодарността проникна във всяка моя клетка, в мен вече нямаше частица болка. Опитах се насила, ей така, за проверка да си припомня някакви обиди. Не ми се сториха обидни, а по детски смешни, някакви недоразумения между пораснали деца… Мисълта ми е, че искрената прошка - към себе си (защото никой не е в състояние да ни нарани, ако самоувереността е стъпила на здрава основа) и към останалите е само първата стъпка към голямото пречистване на душата. Да простиш, означава че можеш да дефинираш вината, грешката, обидата, нараняването… А дефинираш ли нещо, то вече съществува. Ти си го приел като такова в твоя свят - като обида, нараняване, използване, манипулация, какво ли не. От прошката сама за себе си - егото е най-щастливо - виж ме колко съм широко скроен, прощавам ти, от мен да мине… Но знаете как е, никога не олеква докрай, винаги остана едно тягостно чувство във въздуха. Дефинирането не е лошо - то е опознаване на света и границите на търпимост на собственото ни его, но без втората стъпка - благодарността, искрената благодарност, ще продължаваме да се въртим в омагьосания кръг на вината и опрощаването.

Онова, на което душата се радва, онова, от което цялото ни същество започва да ликува и започва да иска да танцува и да се забавлява с момчета (и момичета), онази чиста радост, сравнима само с чистата еуфория на екстаза може да се изпита само след искрената благодарност. Когато можеш да кажеш на онзи, който много те е наранил: “Благодаря ти, че беше мой Учител. Без теб нямаше да знам със сигурност какво не искам да ми се случва. Благодарение на теб сега съм свободна/свободен да направя избор, в който ще бъда щастлив/а.”

Само тогава ще си възвърнем чистотата на детето, чиято единствена грижа е да захапе халвата и да си намисли най-якото желание. Нещо повече - при наличие на такава вътрешна нагласа и чистота, всички “пораснали и натежали от разпокъсаните чувства на прошка и вина възрастни”, ще ви пуснат “Аванта” вие да захапете халвата.

Наистина е парадоксално, че сред чуждоземните релаксиращи терапии, в след-преходно-демократична България проникнаха първо най-далечноизточните. Онези, с които нямаме пряка връзка, но за сметка на това звучат толкова примамливо, колкото на Колумб му е изглеждала идеята да достигане Индия през голямото море. Едва ли има някой, който да не е опитал или поне да не е прочел какво е  шиацу, рефлексотерапия, ароматерапия, цялата серия аюрведически процедури: сведана, снехана, широдара. Вече никого не можеш да учудиш с ароматерапия, масаж с вулканични камъни, шоколадови и винени терапии. Всъщност знаем твърде малко, а преживяването винаги е ново и учудващо. Изважда ни от стереотипите и ни зарича, че вече ще се грижим за укрепване на връзката между тялото и душата редовно. Зорът е докато се самонавием да похарчим едни  пари за първия експеримент. Но идеята ми беше, че не е познавам интелигентен българин, който първо не е проучил какво ще го правят и после да не е претеглял дълго аргументите „за” и „против”. Пътуванията в чужбина и изпробването на някоя от екзотичните техники на място, обикновено помагат да му отпуснем края и да опитаме едно-друго. А в момента, в който се престрашим и ни хареса, моментално ставаме апостоли. Веднага искаме да отворим очите на всички, които още се колебаят. Точно това правя сега. Неизбежно е – българка съм.

И аз първо се оставих в ръцете на момичетата от о. Бали, от Тайланд и Филипините, веднага щом се появиха първите истински във Victoria Spa. И наивно мислех, че онова, което би могло да ми се случи в турската баня ми е ясно – ще ме изтрият с кисе, ще ме поразтрият със сапун и ще ме изплакнат с тас. Истината е, че определено подцених една традиция, родена в южните части на нашите земи много години преди турците да пристигнат в Анадола. Става дума за прословутите римски и византийски бани. Постепенно традициите се смесват, а поколението на древните империи – гърци и италианци пази археологическите разкопките, но не и табиетите. На мюсюлманския свят дължим оцеляването на този ритуал. Причината е, че той се съчетава с техните религиозни учения за чистота на тялото и особена почит към водата. С течение на времето концепцията на турският хамам прераства в институция и до ден днешен е неразделна част от местните им обичаи. И не случайно доби световна известност, откакто туризмът в Турция процъфтява.

В това отношение можем само да бъдем благодарни на глобализирането, защото хамамът вече е неразделна част от съвременните спа-центрове. Онези, които знаят кое-как се прави дори когато нямат подръка минерален извор, за да изпълнят всички условия на абревиатурата SPA (Sanus Per Aqua – Здраве чрез вода). Забавен е само заобиколният път, по който тази практика отново стигна до нас от съседна Турция. Но няма лошо – ще си припомним бързо доволните физиономии на нашите баби и дядовци, които са ни разказвали за теляците от едно време.

Сега обаче ще разкажа за теляците от днешно време. На първо място те са квалифицирани масажисти и физиотерапевти. Ще ви консултират кои процедури са най-подходящи за вас взависимост от моментното състояние на здравето ви и типа кожа. Ще ви насочат към терапевтични процедури ако имате някакви по-специфични оплаквания. Разбира се, най-добре е да сте си живи и здрави и да отидете в хамама, за да се насладите на абсолютно маниашката грижа за вас. Да те масажират е едно, но някой да те изкъпе със същата отдаденост, с която майките къпят бебета си, е  прераждащо преживяване. В началото може да се почувствате малко неловко. Симпатичен и много добре сложен мускулест мъж с карирана препаска през кръста постила платнена кърпа и поставя всички необходими хавлии, за да създаде максимални удобства, когато лягате на мраморната маса. Могат да ви „изкъпят” и жени, ако предпочитате – и те са много симпатични и добри в занаята си.

От мен се искаше само да легна и да забравя всичките си земни грижи. Това разбира се, не стана веднага, но на него не му пречеше. Първо ме обля с вода със задължителния атрибут на турските бани - металният тас. Черпеше водата от мраморни мивки с орнаменти на лъвски глави. После сложи мека ръкавица от копринени конци (далеч по-приятен роднина на някогашното грубо „кисе”) и се отдаде на теляшката си работа – да махне всички мъртви клетки, останали по кожата ми въпреки душ-геловете с ексфолианти. Честно казано, думата „ексфолиира” просто не отива на начинът, по който този човек грижливо изтърка цялото ми тяло – от петите и пръстите на краката до ушите. После ме поръси с листенца от цветя и благоуханно масло. Миксът от водната пара и ароматът започнаха да ме унасят - вече ми беше все по-трудно да проследя последователността на процедурата. Помня единични детайли – как едно розово листенце попадна между пръстите ми и беше приятно да го усещам, докато той обтриваше тялото ми с ароматното масло. Припомних си, че трябва да внимавам (за да мога да го опиша), когато усетих миризмата на натурален сапун. Открих, че върху мен се изсипва пяна, като че ли топъл пухкав сняг ме засипва. Тази сапунена пяна я изсипват от специални ориенталски мехове и ако не си се отнесъл, е много красиво да гледаш как ги разгъват и присвиват като акордеон, сякаш ей сега ще чуеш и музиката на Истанбул. Вместо това, масажистът поля косата ми със студена вода и край на записа… Капитулирах пред усещането за нирвана. Знам, че ме масажира по лице и по гръб със сапунената пяна, но за първи път откакто ходя на масаж (а аз ходя много редовно) не се наложи някой да ми казва да се отпусна. Имам смътен спомен, че и косата ми изми. После прочетох, че точно така е направил. Пълно размазване, нечовешки кеф. Финалът на масрафа е, че те измиват от сапуна с хладка вода. Аз  поисках съвсем студена. Но ако нямате изрични желания, ще бъде хладка. Това пък колко е освежаващо… и как деликатно те връща на земята, не мога да опиша.

В турската баня има няколко вида процедури – терапията може да е шоколадова, с глина, с водорасли. Може да предпочетете един от специалитетите на Victoria Spa – „Азия под светлините на Ориента” – ориенталски пилинг на четири ръце, изпълен от една тайландка и една филипинка, последван от синхронен пенен масаж с 6 различни масажни техники. Всичко може. Но дори само основната процедура в хамама е достатъчна, за да върне радостта ви от живота.

Спомням си, че когато пътувах към спа-центъра, бях много притеснена от някакъв служебен проблем. От тези, много спешните, който изглеждаше неразрешими в близките три месеца. По пътя наобратно, изневиделица си припомних, че някога, много отдавна имах някакъв проблем и  се плеснах по челото колко удивително лесно е решението му. Само след пет минути и два телефонни разговора, нямах друга земна грижа освен да изпия бутилка хубаво вино с любимия човек.

Това е култовият риторичен въпрос, който моят йога мастер Пракаш зададе, когато му разказах тази история:

Един приятел сподели как някакъв човек във фитнес залата го попитал какъв е смисълът на някакво упражнение. И той се заел да му обяснява. Точно когато бил най-вдъхновен от възможността да му посочи правия път, човекът видял, че инструкторът приближава към тях, измънкал нещо в стил, да, да, мерси и се скътал.

Този мой приятел много се ядосал - хем искат от него съвет, той хем отговоря хипер компетентно, хем му се измъкват сякаш той е досадника. Та, в този редна мисли било безмислено да „дава”, защото първо човек трябвало да е наясно защо въобще иска да научи нещо.

Аз не харесах аргумента му: “Никога не е безмислено да даваш. Ти току-що обезмисли целия медиен свят, изкуството, информацията в Интернет.

Той ми отговори: „Да, ама това е свободен избор”.

Аз упорствах: „Този човек също има своободен избор да чуе от теб каквото иска, колкото малко и недостатъчно според теб да е то”.

И той упорстваше: “Да, но малкото, което успях да му кажа, може да го обърка допълнително”

Аз настоявах: “НЕ МОЖЕШ ДА ГО ОБЪРКАШ, ЗАЩОТО НА НИВОТО НА КОЕТО ТОЙ Е, ЩЕ СИ ВЗЕМЕ ОНОВА, КОЕТО СИ ХАРЕСА ОТ ТВОЯТА ИНФОРМАЦИЯ. Или няма да вземе нищо, но това вече не е твоя работа. Поискал е – даваш го, а какво човекът ще направи с тази информация, с това знание, е негов свободен избор точно както е свободен изборът на потребителите в Интернет”.

Едва след като защитих каузата си в спора, започнах и да я осмислям. Мисля си, че грешката, която правим всички ние е, че при директна среща с някого първо го класифицираме - “под нас” ли е или “над нас”, първо съдим или величаем , няма значение… но едва след това реагираме съгласно конкретната настройка и оценка за човека срещу нас. Когато пишеш в медиите, или съответно книга, дори в определени моменти да си въобразяваш, че говориш на някого конкретно, всъщност мериш само със собствения си аршин. Затова и изказът, и информацията, и начинът на поднасяне съдържа по-малко предубеденост към слушателя, читателя. Тя не може да разкрие повече от гледката, която авторът може да “види” от прозореца, през който гледа света. Когато човек, който е изявил желание да бъде наша публика излезе от анонимност и застане пред нас от плът и кръв, със своите въпроси, мигащи или втренчени очи, ние веднага реагираме сякаш “ей сега ни е паднал” и тръгваме на поход за налагане на наша гледна точка. Ако му стане безинтересно, си казваме “баси тъпанара, за какво се занимавах с него?”. Но това въобще не означава, че не сте осъществили обмен.

Преди години, когато се похвалих на една от най-близките ми приятелки, че започвам работа в елитно женско списание, тя ми каза: “Скъпа, много се радвам, но същевременно съм малко притеснена за теб. Защото ти не разсъждаваш като 70 % от хората”. Тогава даже малко й се обидих, но пет години и ужасно много непубликувани текстове по-късно (много зор видях докато се науча как да “превеждам” мислите си за масовата аудитория) се наложи да й призная, че 30 % не е чак толкова лош процент в края на краищата

Сетих се за тези истории покрай коментара, че водещата на “Полет над нощта” не беше на една вълна с всички онези неща, които аз самата си мисля, че са някакъв вид послание в книгата “Секс, любов и други глаголи”. Напълно съм съгласна, че подобно толкова дълго интервю с мен страдаше от липсата на история между нас като автор и читател. Но истината е, че тя беше безкрайно добронамерена и на своето ниво на компетентност успешно премина границата, в която задаваше въпроси на мен. Тя започна да си задава въпроси на себе си. А ако търся някакъв ефект - той е именно този.

В практиката си като журналист научих също така, че когато някой директно и целенасочено иска информация от теб (независимо дали това му е работата или проявява личен интерес), продължава да бъде същество със свободен избор дали да вземе знанието, което е заявил че иска. Може да се откаже да го иска. Но ти трябва да го дадеш. Неговата реакция is not your business.

Кой каквото си вземе, негово си е. Каквото не си вземе, не е неговото нещо. Всеки от нивото на неговата собствена компетентност, level и прочее.

И на последно място, но от много първостепенно значение е фактът, че колкото и много да четем или пишем, в живота си практикуваме съвсем малка част от всичко, което ни вдъхновява. Колкото повече информация имаш, толкова по-малко ти се струва, че живееш. В този ред на мисли, колкото по-малко знаеш, толкова повече си убеден, че живееш яко и пълноценно (”блажени нищите духом” не е казано ей така, да се намира човека на приказка). Този факт - че не мога да изживявам 70 % от нещата, които ми се въртят в главата дълго време ме изнервяше. Това според мен означаваше, че и аз съм много тъпа спрямо някакво знание, с което разполагам. Друг път махвах с ръка и си казвах - колкото мога да нося, толкова.

Когато споделих тези мои мисли с  Пракаш, той оправи положението с едно изречение.
“Точно така е, Михаела. КОГАТО ИЗЛЕЗЕШ ОТ МОРЕТО КОЛКО ВОДА МОЖЕШ ДА СИ ВЗЕМЕШ?”

Яко е, нали?

Здравей Михаела,

Не се познаваме лично, но следя всичко което публикуваш от 8 години насам и най-вече нещата ти в “Егоист”. Много се зарадвах, когато разбрах че ще излиза първата ти книга. Когат оси я купих си казах “Сега ще има да си я чета бавно, внимателно и продължително седмици наред, ще й се наслаждавам без да бъзам”. Нищо подобно не се случи - изчетох я на един дъх ужасно настървено… може би защото бе дълго чакана от мен, но основната причина се крие в съдържанието й, естествено. Благодаря ти за удоволствието, с което ме дари. Гледах и “Полет над нощта” - прекрасно беше… като изключим повърхностната водеща, която ако си беше на мястото можеше да те провокира да кажеш още куп интересни неща, но тя не успя да го направи. Ще очаквам с нетърпение  всички твои бъдещи изяви независимо къде. Благодаря ти още веднъж, Невена

Както биха казали повечето хора – аз ако мога да ям всеки ден черен хайвер, какви поводи за депресия бих имал. Но шегата настрана. Учените, които се занимават с тежките прояви на депресия и маниакални разтройства са установили, че пациентите, които приемат мастната киселина, наречена “Омега-3” видимо подобряват състоянието си. В случая, това са лекарствени капсули за лечебни цели, които съдържат мастната киселина равностойна на 30 консерви риба тон. Но по-важното е, че са разработени защото друго изследване доказвало, че хората, които живеят близо до океани и морета и се хранят предимно с морска храна са 10 пъти по-малко склонни към депресия. Черен хайвер и рибите сомга, скумрия, сардини и аншуа съдържат най-висок процент от тези мастни киселини. Редуването им в диетата ви е напълно достатъчно за добро настроение. Висок прицент от тези киселини има още в орехите и лененото семе.

Любовта минава през носа

Наскоро учените разбиха на пух и прах добрата стара поговорка, че любовта на мъжа минава през стомаха. Всъщност любовта му често минава по-надолу от стомаха. Изследвания са доказали, че сексуалния им апетит нараства от миризмата на канела и ванилия – така че миризмата на кекса в печката се окаже по-голям афродизиак от секси-бельо и чехли с пухчета. Миризмата на пай от тиква, придружен от стрък лавандула на масата, също вършел чудеса. На трето място по сила на въздействие в това изследване е миризмата на пица със сирене и пуканки с масло. По-възрастните мъже, възвръщали младежката си сила най-често с миризмата на ванилия, докато на по-младите с редовен полов живот им стига и миризмата на пресни ягоди. Това вероятно обяснява сантимента на всички към “вечната”песен на Джон Ленън “Strawberry fields forever”. Колкото до стридите – легендата за тяхната сила като афродизиак не се дължи на миризмата им, а на простото обяснение, че съдържат много цинк – минералът, който поддържа простатната жлеза в супер форма.

Любопитно е също кои миризми стимулират притока на кръв в женските органи – билковите ликьори и бонбони с ликьор при това в комбинация с миризмата на пресно нарязана краставица (колко фалическо!). Подобен ефект имала и миризмата на сушен банан. Тиквения пай и кекса с ванилия и канела не действали сексуално на жените, ефекта от миризмата им обаче намалявал тревожността и ги настройвал романтично и отпускащо.

- Най-лесното е да кажа, че виното отпуска напрежението, хората стават по-щедри на емоции, по-спонтанни в желанието си да се отдадат на дългът към удоволствието. И това е истина, но смятам, че е следствие именно от стимулирането на сетивата – обоняние и вкус – с букет от аромати. Дори когато ги възприемаме неосъзнато, те активират мили емоционално спомени от деството – мармалад от шипки, слива конфи, горски плодове, зрели праскови или череши, бисквити, както и спомени за удоволствия, свързани с по-зрялата възраст – кожа, тютюн, шоколад, кафе. Тези неосъзнати, но регистрирани от сетивата ни сладки спомени, според мен са истинската причина хората да се отпуснат и да дадат воля на положителните емоции един към друг.

Има и още нещо – когато започнеш да се интересуваш от вино, опознаваш различни сортове грозде. По време на дегустиране откриваш очарованието на всеки сорт сам за себе си. И отново подсъзнателно се учим да приемаме различието, да търсим специфичното му очарование, а не да го осъждаме различието. В живота много често изразяваме индивидуализма (собствения най-вече) като надменност. Представете си лозя – ей тук има мерло, там каберне совиньон, на левия склон шардоне, по-встрани от него – някакво обикновено бяло грозде, а на десния склон – приказен пино ноар. Представете си ситуация, в която гроздовете се държаха като хората: Каберне фран казва: „аз съм по-интелигентен сорт от каберне совиньон”, Пино ноарът пък си мисли: „От мен става далеч по-изискано вино, следователно съм по-качествено грозде от теб, затова ме слушай и бъди като мен”. Мерлото започва да негодува: „За какви се мислят тия, мен цял свят ме познава, тези само ми завиждат”. Шардонето не понася подобни изказвания: „Не, не, не, много се лъжеш, аз съм the best”… Това правим непрекъснато като хора. Ако наблюдаваме „уроците”, които ни предава виното, толерантността ще стане част и от живота ни. Когато ние започнем да приемаме различието и другите ще започнат да виждат очарование в нашето различие. Убедена съм.