MihaelaEndless

Това е третият от общо четирите гурме-разговора, които успях да проведа преди година, през последните месеци, през които работих като редактор в “Его” и като редактор въобще. Сега, когато го изчетох, си давам сметка, че всички тези разговори са ме подготвяли и мен да се впусна в обслужване на собствения си успех, вместо да работя само за чуждия.

За протокола: Локацията беше подбрана по PR причини. За себе си не бих избрала Flannagance за “вкусно хапване”. За social place в късна лятна привечер - Да. За мой тип предпочитано хранене - Не. Може би защото не обичам бира особено

Но разговорът с моят стар приятел и един от създателите на издателство “Бард” е готин и на него телешкото много му допадна.

 
EGO вечеря във Flannagans  с Йордан Антов - основател и собственик на издателство “Бард”.

 Откакто съществува, Flannagans  ми е харесвал заради локацията. Срещу Народното събрание, зад опашката на коня, на една ръка разстояние от големия трафик, но минеш ли през символичната врата от ковано желязо, сякаш попадаш в друг свят. Напрежението от деня остава отвън, ти се чувстваш защитен и обгрижен вътре. Не случайно е предпочитано място за бизнес-срещи през деня. Удобно за паркиране, идеално за разходка пеша, има и  WiFi за лаптоп.

Вечер Flannagans има различно очарование - София изглежда сякаш е много красив град. Не е чудно защо чужденците, които се чувстват като у дома си в пъба към хотел Radisson - SAS недоумяват защо твърдим, че столицата ни е грозна и мръсна. Няма да им обясняваме. Този разговор е дълъг. По-добре е да ги водим на места като Flannagans, за да са щастливи и да инвестират у нас.

В случая не съм поканила чужденец на вечеря, а Йордан Антов - един истински успешен българин и то в бранш, в който печалбата е рискова колкото в играта “тука има - тука нема”. Става дума за книгоиздаването. Издателството е “Бард”. Познавам го достатъчно отдавна, за да знам, че е голям табиетлия и чревоугодник. Когато Данчо те покани на ресторант, можеш да бъдеш на сто процента сигурен, че ще се отядеш на вкуснотии. Същото е положението и с вечерята, която лично е приготвил. С друг негов колега и също така успешен книгоиздател - Раймонд Вагенщайн (”Колибри”) непрекъснато се заяджат спортсменски кой готви по-добре. Споровете им обикновено приключват, когато Данчо каже, че готви по книгата на Вагенщайн. А шефът на издателство “Колибри” му връща жеста, като отговаря, че той пък готви по “книгата на Данчо”. Става дума за кулинарната книга “Моята кухня” с рецепти от майката на Йордан. “Историята на тази книга е, че бях много злоядо дете и майка ми все се опитваше да направи яденето толкова вкусно, че да се съглася да го изям. Всяка манджа в тази книга е проверена лично от мен”. Сега въобще не е злояд, напротив. Не може да го убедиш да яде единствено готвено прясно зеле и черупчести - миди, стриди и компания. “Четох някъде, че те са като филтър, който пречиства морето и могат да бъдат много токсични. Оттогава нямам желание да ги ям. Иначе имам хубави спомени от едно време, когато приятели вадеха миди и ги печахме на тенекия на плажа. Но вкусовете се променят. За първи път когато опитах синьо сирене, ми се стори много гадно, сега го харесвам. Освен това човек се пресища от еднообразни вкусове и това е моментът да опита някаква нова кухня - склонен си да пробваш неща, които са странни за вкусовите ти навици, но са интересни като нови възприятия”.

И за двама ни легендарната ирландската червена бира Kilkenny, която ни препоръчват, е ново възприятие. Комбинараме я с начос тортила чипс с лютиво телешко месо, кашкавал и люти чушки, поднесен със заквасена сметана и гуакамоле (последното се приготвя от авокадо) и Данчо Антов прави асоциация между “късмета” на бирите и този на книгите.

“Загорка има пет златни медала, а Хайникен - три, но Хайникен е една от най-известните бири в света, а не Загорка”. Подобен е случаят с “Шифърът на Леонардо”. Има много по-добри книги, включително на тази тема, но те нямаха този късмет. Много харесах “Шифъра”, още когато излезе на световния пазар и въобще не се замислих дали да й вземем правата. После, когато гледах “Матрицата”, установих, че има нещо, по което филмът на братя Уашовски и романът на Даун Браун много си приличат. И това е въпросът: “Ами ако е вярно?”. Това обикновено е един от водещите въпроси във фантастиката. Издаваме и много книги, които са в сферата на апокрифната наука от типа “Защо е потънала Атлантида?”. Смятам, че те са интересни, защото няма доказателства нито за едното, нито за другото, но в същото време дават друга гледна точка към популярните неща. Това е като второто мнение в медицината - независимо дали се съмняваш в диагнозата, поставена от един лекар, трябва да отидеш и при друг за второ мнение.  Така е и с книгите, в които има някаква мистерия или трудно доказуеми хипотези - колкото повече различни мнения, толкова повече възможности човек да избере сам своята гледна точка. Другото достойнство на този тип литература е, че покрай апокрифната наука, човек често научава какво е становището на официалната наука, без да му се налага да се мъчи с учебници”.

Въпреки че тематичното разнообразие на издателство “Бард” е много голямо (”не издаваме само учебници и учебни помагала заради корупцията от най-ниско до най-високо ниво в този сектор”), Йордан има слабост към вариациите на жанра “фентъзи”. Първата поредица фантастика, след култовата “Библиотека Галактика” е тази на издателство “Бард” - правата за България на Зелазни, Шекли, Дъглас Адамс, Айзък Азимов, Урсула Легуин, Артър Кларк, Робърт Силвърбърг и кой ли не от великите майстори на фантастика и фентъзи, са техни.

Направихме сметка, че бавно и полека издателство “Бард” е станало на 15 години. 

“През това време много се промениха и читателите и издателите. В началото много се четяха историческите любовни романи, защото до тогава изобщо нямаше такъв тип литература. Дълго време имаше само  сериозни и тежки четива. Нормално е след Достоевски и Фурманов (нищо лошо за тях) да имаш глад за нещо леко, забавно, което те разтоварва. Така е и с храната -  след тежко и сложно приготвено ястие, имаш нужда от лек крем или свежи плодове.  Със сериозна и философска литература не бива да се пренасищаш.  Беше логично да има един много дълъг период, в който се предпочитат предимно забавни и леки неща. След което се мина отново към по-сериозна, включително научна литература. В момента мисля, че пазарът се стабилизира - има от всичко по малко. Което  означава, че се развиваме както по света. И като се замислиш, не е бавно - това са само 15 години. Според мен скокът в издателския сектор е огромен. От самата зора на българското свободно книгоиздаване всички купуват авторски права. Преди музика, филми, преди всичко, за което се иска лиценз. Истината е, че преди 10 ноември държавните издателства не са се купували авторски права. Най-куриозният случай е с Маркес. Беше станал голям гаф, когато той дошъл на посещение по покана на тогавашния комитет по култура. И те гордо му подаряват негова книга, за която няма договор за права. Заради този случай и до ден днешен у нас не е издаван Маркес. Много издатели са се опитвали да вземат права, но той и неговите агенти не искат да чуят думата “България”. Когато бяхме зад Желязната завеса първо много хора не знаеха как се правят нещата, второ и да издадеш нещо без права, не беше чак толкова важно. То не че не е важно, но нищо не можеха да им направят. Сега сме пълноправен член и на Евросъюза, и на световната издателска общност и ни гледат под лупа. Абсурд е да се издава нелегално.”

Йордан Антов е от малкото книгоиздатели, които вместо да се впуснат в издаване на онова, за което той самият има интелектуален глад,  приложи класическа маркетингова стратегия. И то в години, в които никой още нямаше понятие от маркетология, включително самият той. Може би е успял, защото по диплома е лекар и се е учил да напипва пулса. Но като оставим майтапа на страна, наистина мисля, медицинската практика му е подсказала къде е ключа от съкровището на успеха. 

“Спомням си, че докато бях доктор в едно село, бабите много се държаха, бяха все дълголетнички. Мъжете им умираха доста по-рано. А тя, на 92 години и ходи с две бастунчета, докато се добере до мотичката. После я хваща с две ръце и прекопава един декар. Бавно, но важното е, че има задача и това я държи. Първо да насади картофите, след това да насади доматите, след това да ги обере. Мъжете им не бачкаха така и бързо умираха. Бабите се разболяваха между късния ноември и началото на март - тогава няма работа и затова обръщаха внимание на себе си. Оплакванията не бяха бог знае какви - най-често от шиповете, за които и аз, и тя знаем прекрасно, че не се лекуват. Обаче бабата няма с кого да си поприказва, защото  дядото умрял, скарала се е с комшийката, едната дъщеря живее в Монтана, другата в Плевен. И идва при мен, поговори си, изписвам й лекарство - те обичаха лекарството да е леко горчиво, но и да е сладко - да личи че е лекарство, но да не е много гадно. И си тръгва доволна. Практически там работиш като психотерапевт, като изповедник, като каквото искаш го кажи, но в края на краищата съм си свършил работата. Целта е постигната - бабата се чувства по-добре.”

Нещо подобно прави и в издателската си политика. Следи моментните читателски “болки”, има голям кръг от хора с различни професии, които четат книги в оригинал и му дават анотации, засича мнения и “изписва” книгите, които аудиторията иска. Горе-долу това е историята на успеха на издателство “Бард”.

Неговата лична версия за обратът на съдбата, който го изтръгва от медицината и го прави книгоиздател, разбира се е по-различна от моето тълкувание. Че е бил доктор в село, бил е, но истинската специалност на доктор Йордан Антов е генно инженерство. Бил един от тримата в националната лаборатория по молекулярна патология. Ходил е по конгреси, чел е лекции, работил е сериозно върху проблемите на едно изключително тежко и смъртоносно вродено заболяване при децата, наречено “муковисцидоза”. Като нищо сега би могъл да е професор. Но междувременно се случил 10 ноември и Данчо спретнал една маса (дори в началото било столче) на Славейков, за да изкара някой лев отгоре към докторската си заплата.

“Забелязах, че с книги за един ден изкарвам колкото за цял месец в Академията. Направих си следната сметка: 12 дена книги = 1 година. 36 дена - 3 години. 72 дена - 6 години. 144 дена - 12 години. А 144 дни няма и половин година. Сложих на везната 12 години работа и половин година работа и избрах да работя половин година, защото съм мързелив човек.

Книгите винаги са били мое хоби. Направих от хобито си професия, което е много готино. Както казва един приятел, и мухи да ловиш, ако ги ловиш като хората, пак ще изкараш пари. Но  това го е казал още Дънов - каквото и да правиш, прави го с любов. Ние нищо ново няма да измислим, просто човек трябва да се концентрира в неговите истини. И от там нататък, решаваш как да си живееш живота”.

За да опитаме повече неща, си поделихме и една порция пълнен картоф с чили кон карне, печен боб, царевица и кашкавал и дружно стигнахме до извода, че червената ирландска бира Kilkkeni повече ни допада заедно с храна, отколкото сама за себе си. А той продължи да развива темата за успеха.

“Успехът е 90 на 100 бачкане, 9 на 100 - късмет и 1 на 100 лудост или гениалност (то няма разлика между двете). Всъщност не съм много сигурен какво означава успех. Винаги плащаш с нещо - с отношения с деца, с отношенията в семейство, с разбито здраве. От друга страна и  неуспеха се плаща със същото, така че хората правилно са казали по-добре богат и здрав, отколкото беден и болен. Но и това не е точно така - няма черно и бяло в живота, винаги има някаква “златна среда”. А на златната среда това й е особеното, че не можеш да я насилваш.  Ако въобще може да има правило за успеха, то е да не го гониш. Тогава той сам те намира”. 

За компания на основното ястие сменихме червената ирландска бира с немска светла Krombacher. Поръчахме печено телешко с грейви сос. Гарнитурата е по избор на клиента, в нашия случай - печен картоф с масло и зелена салата. А, и за всеки случай взехме и едни кюфтета от тиквички. Оказа се, че Йордан е от малкото чревоугодници, които не обичат телешкото да бъде във варианта си “medium to rare” (сурово отвътре, запечено само отвън). С отвращение разказа как в един ресторант в Холандия му поднесли телешкото съвсем сурово върху горещ сач, за да си го приготви както пожелае. Гледката на суровото месо, обаче го оставила със смесени чувства. Иначе, както е редно за един типичен представител на зодията телец, кулинарните удоволствия са неизменна част от неговите пътешествия.

“Телецът е кулинар, защото обича изкуството, а кулинарията е изкуство. Обичам храната да е вкусно направена, да има собствен мирис. Когато ходя в чужбина, гастрономическото пътешествие е бонус. От една страна виждаш различни неща, а на обяд и вечеря опитваш ястия, които няма как да вкусиш в собствената си държава. Те си  имат своя местен отенък и са част от чара на пътешествието. В Холандия, в много хубав Индонезийски ресторант ядох люто сладко от круша като предястие - изключително е. Опитах и онази холандска грахова супа, за която всички казват, че е много гадна, а тя си беше чудесна. Не можеш да отидеш в Египет и да не ядеш гълъб. В изисканите ресторанти гълъбите са в клетки и стоят ей така, на стол. Сам избираш гълъба, който да ти приготвят. А в Италия не трябва да се яде пица. Там се ядат сладоледи, паста, риби, но пица - не. Във Франция не може да не ядеш свински крачета или coq au Vin (кок о ван - петел във вино). Или в Унгария да не ядеш гулаш. Най-хубавият гулаш го правят в крайпътните заведения, какъвто е случаят с нашата шкембе-чорба. Не обичам да ям в туристическите заведения, защото кухнята винаги придобива “европейски отенък”.  Примерно, не слагат някакви специфични подправки, за да не отблъснат от навиците към определен вкус. Ако оригиналната рецепта е много люта, лютото е редуцирано, или шафранът е по-малко или не знам си какво. Обичам да опитвам типичните ястия, както ги ядат местните и издирвам кръчми встрани от туристическите обекти. В Египет ядох нещо като нашето ашуре, но много топло, много гъсто и много сладко. Толкова сладко нещо не бях ял през живота си. Но беше изключително вкусно. Така и не разбрах какви подправки има. Поливат го с горещ чай и запалват шиша - наргиле с тютюн от ябълки. Комбинацията е вълнуваща като арабска приказка”.

Много се учудих, когато Данчо Антов започна да говори за риби. За това, че според него в България вече може да се яде всякаква риба, че ципурата в сол у нас е много по-добре приготвена от тази в Гърция. Учудих се, не защото ми се водеше разговор за  липсата на уникални риби, а защото знам, че Йордан Антов ходи на риболов, но после не яде улова си, а само умирисва къщата, както казва съпругата му. 

“Не ям рибата, която съм уловил - уточни той - защото ми  изглежда като да изядеш врага си. Все едно в едно спортно състезание, отборът, който спечели да изяде другия. Водили сме много честна борба - един на един. При това в гадни условия - дъжд, вятър, студ, и аз съм я победил. Ако са маломерни рибките, ги пускам обратно. Нормалните екземпляри ги нося у дома, те умирисват къщата, не аз. Може да е криворазбрано спортменство, но ходя за риба заради разходката - въздуха е чист, мирише на цветенца, пеят пилета, виждаш някоя сърничка от време на време, и като ти се допие вода, пиеш от реката. Като минеш 15 километра пеша през пресечен терен, краката едвам те държат, но и стресът си е отишъл. Не мислиш за никакви дребни проблеми - планината не я интересува какъв си, що си, тя към всички е еднаква. Когато вали е малко страшно, винаги нося  поликарбонов прът за гръмоотвод и щом завали, го хвърлям на 5-6 метра от мен, скривам се някъде в ниското и се надявам да не ме удари гръм. Не обичам да ставам рано сутрин, единствено когато ходя за риба, се будя в 4 сутринта без никакъв будилник - това сигурно означава, че имам естествена потребност от риболова. А човек трябва да обръща внимание и да отдава дължимото на онова, което душата му иска”.

Колкото и да е здраво стъпил на земята, колкото и добре да се грижи за материалния си просперитет, Йордан Антов не забравя колко е важно да обслужваш и егото на душата.

“Много харесвам китайска храна и си купих тиган ток. Работя с него като факир. И разбрах защо китайското става толкова вкусно. Защото непрекъснато бъркаш храната и така влагаш в нея позитивна енергия. Не я оставяш да си се готви самичка. Непрекъснато влагаш нещо от себе си. Китайците са такива и в яденето, и в готвенето, и в мисленето  си. На където ние отиваме, те от там се връщат. Западната философия според мен е много опасна - има крайно залитане в материалното. Думата “пари” и “техника” е всичко. Човек не трябва да бяга от това, което го е направило човек. Човекът е станал човек, когато се е осъзнал като такъв - ползвал е огъня, но едновременно с това е съзерцавал, мислил и гледал. Парите не трябва да са цел. Ако гледаш на тях като средство, си спестяваш много време и много грижи, защото само тогава те винаги отнякъде се намират. Освен това съм забелязал, че колкото повече харчиш, толкова повече изкарваш. Ти ако ги пазиш - край, не можеш да изкараш. За да ги изкараш, ти винаги поемаш някакъв риск. Ако много мислиш да не ги загубиш, не рискуваш. А като не рискуваш, предварително си ги загубил. Сигурен съм, че ако повече хора гледат на парите като средство към целта, все по-малко ще се оплакват от липса на пари и ще постигат все повече цели. В една от книгите на Дийпак Чопра (и тези права са на издателство “Бард”), човекът го беше казал съвсем просто: за да живееш щастлив и балансиран живот трябва да избягваш отровен въздух, отровна храна, отровна вода и отровни взаимоотношения. А когато общуваш единственото, което задължително трябва да даваш на другия човек е благословия. Тоест - да си позитивно настроен към него”.

Сега си обясних, защо винаги след разговор или случайна среща с Данчо Антов се чувствам вдъхновена. Дълги години си мислех, че той ми носи късмет, все едно съм пипнала коминочистач. Когато най-накрая аз му “дадох” нещо - вечерята във Flannagans,  разбрах че онова, което винаги ми е давал е било благословия. И повече за мен не е загадка, защо успехът го застига, независимо дали готви любимия си боб с праз или нацелва “от въздуха” най-удачните за нашия пазар книги. Убеден е, че това, което прави за другите им носи радост и от там насетне се отдава на своите удоволствия. Елементарно, Уотсън

Свободата на Азия

 Както обещах, ще публикувам общо четирите разговора на маса с български чревоугодници от различни професионални сфери. Това е вторият - с Емил Минев, преди той да замине за Дубай, когато все още бе омагьосан от магията на Азия. Ще махна някои детайли за самия Марокански ресторант, защото вече съм ги цитирала, когато писах за него. В този мой разговор с него, лично за мен най-интересната тема не е свързана с храна, а с темата за богатството, щастието и свободата. 

  Емил Минев е единственият български майстор-готвач, вещ във висшата кулинария, работил в ресторанта към казиното на лондоския хотел Риц, член на френско-британската кулинарна асоциация, сега - отправил се към Азия.

След като се завърна от Лондон, Емил Минев разработи дегустационните менюта в ресторант „Талисман”, обучи някалко готвача в тънкости на висшата кулинария, издаде книгата си “Вкусови техники”, която повече прилича на арт-албум и отново напусна България. Този път отпътува на Изток. За близо 9 месеца е бил в Китай, Малдивите и Малайзия. В пролуката, в която беше в България миналата година по това време, нямаше как да не го поканя на вечеря. Макар да приготвя храна, достойна само за шестзвездни заведения, самият той обича да се храни в етно-ресторанти. За това избрахме мароканския „Annette”. 

 „Докато живеех в Лондон, приятелите ми бяха интернационална компания – испанец, французин, китаец, тайландец, мароканец и винаги ходехме да ядем в етно - ресторанти. Там е по-уютно, почти винаги атмосферата е домашна и храната е много вкусна. В мароканските ядяхме една агнешка супа, която съм чувал под няколко имена – арица, арира, ариса. Прилича на нашата курбан чорба, но е много по-гъста – с нахут и фиде, нещо средно между супя и яхния”.

  Наляха ни чай от прясна дива мента с кедрови ядки, който се налива по правилата – от ниско към високо, иначе не става пяна. Сервитьор в национално облекло донесе голяма кръгла дървена тепсия, в която имаше много малки купички с цялото разнообразие от салати. Избрахме матбуха със зелени маслини, сушени плодове с канела и лук, пикантен нахут, салата моркови, табули, фалафел и патладжан с тахан. Тъй като повечето неща са във вид на паста, задължително трябва да си поръчаш хляб, върху който да си ги размажеш. Мароканският хляб се нарича  батбут. Подобен е на арабските питки, но тестото е различно, приготвя се на място, а вътре се пълни с праз лук и куркума. Пече се върху много силно нагрят сач.

Поръчахме Landskroon Shiraz 2004 от Южна Африка заради мен, защото Емил Минев е от малкото кулинари, които са останали безразлични към алкохола. „Не съм заклет въздържател, но не се запалих от сомелиерството. Нямам страст към виното. За да пиеш вино, трябва да разбираш и да четеш. Не мога да чета за вино, скучно ми е. Пия само в приятелска компания, и то една чаша максимум. Затова много ми харесва в Азия – там ядат всичко с чай”. 

Най-впечатлен е от Малайзия

„В Малайзия са смесица от няколко раси - китайци, малеи и индийци. Освен на раси, са смесица и на религии и много често храната е базирана на религията. В районът, населен с мюсюлмани, кухнята е ислямистка. Заедно с приятел малайзиец и приятелката ми, която е малдивка, обиколихме Малайзия надлъж и на шир. Беше забавно, че всички принадлежим на различни култури. През целия път малайзиецът звънеше на негови приятели или роднини и отивахме на места, където ни посрещаха с отворени обятия. Те са страшно гостоприемни - с ей такива сърца. На едното място спахме в лятна къща - на пода върху рогозки и в същото време, човекът чиито гости бяхме, става сутринта и с лодка отива друг остров на работа. Той беше шеф на банка, работи в супер цивилизацията на остров Ланкауи, жена му също работи примерно във Vodaphone и  вечер се прибират на дивия остров, спят на рогозги, сутрин отиват с лодка на работа. Много яко - всеки ден живееш в два свята едновременно. Лодката е като машина на времето”.

Емо ми обяснява, че Ланкауи е нещо като централният остров, има и Университет, но не е опорочен от цивилизацията. Има няколко петзвездни хотела, но като цяло му напомняло на онова, което беше Созопол някога. “По-китен, по-земен. Няма грандомания, няма ги скъпите коли. Примерно сядаш в ресторант за китайска кухня, тя не е точно китайска, наричат я “ноня” (на техните китайски колонии). И  някаква баба готви, тя идва и ти сервира. Първоначално може малко да се  стресираш, но после въобще не ти прави впечатление. И трима души ядете за еквивалента на 7-8 лева. Няма цени на петзвездни хотели”. 

„Бяхме на един жесток остров, в средата на който се е образувало езеро и ти катериш едни скали, за да стигнеш езеро в морето. Човекът, който цял ден ни развеждаше из тези малки острови, накрая каза: „Искам да ви заведа вкъщи, майка ми да ви сготви”. По пътя срещнахме рибарска лодка, от които купихме два сини рака и скариди и отидохме при майка му. А цялото село е 50-60 души. Той и техните държат нещо като хоремаг, смесен магазин, в който всичко се провада. Там е и кръчмата, където майка му готви. Цялото село ходи там. Без пари, всичко е на другарски начала - единия уловил, другия сготвил, за някои неща в смесения магазин дават някакви стотинки, но това е. Сядаме ние там и цялото село се събра да ни гледа, защото до техния остров много рядко идват туристи. И тази жена сготви някакви неща, сложи ги на едни вестници и това са най-вкусните морски неща, които съм опитвал. Тяхната кухня е смесица от китайска, тайлнадска, индийска.  Самата им култура е смесена - има католическа църква, до нея таоистки храм, до нея джамия. Управлението е ислямистко, но никога не са имали никакви проблеми на религиозна основа. Страшно толерантни. Където и да отидеш, веднага се започва с яденето. Без пиене, те са мюсюлмани и не пият.

На връщане минахме през джунглата и видяхме индианци. Имат по пет жени, живеят в колиби, миролюбиви са. Могат да отидат в градовете, но не го правят, това си е личният им избор. Държавата им помага малко, да не умрат от глад. Вожда ни посрещна чисто гол. Моят приятел си купи от него някакви корени, тип виагра, а аз си купих духалка за стрели, с които те все още ловуват. Купих силно казано, за 1 долар. Съчетанието от планини с джунгли е невероятно. Можеш да караш 4-5 часа. А пътищата са перфектни, не ти трябва джип и трудно проходими коли, инфраструктурата е уникална. Пътят на сред джунглата е като аутобан. И непрекъснато попадаш в различни светове - караш през джунгла два-три часа, след това спираш в някакъв супермодерен град”

 Говорим си за това дали различните градове и места по света имат различен вкус. Според Емил Минев имат различен мирис. „Когато отидеш в Париж, го свързваш с печена фразела и шоколад, Лондон, колкото и да е странно, го свързвам с индийска храна, Малдивите – с люти чушки, Шри Ланка мирише на къри. Но Испания свързвам с хората, а не с храна. Много ми харесват испанците, много се разбирам с тях”. 

Така или иначе сме се излегнали на миндерите, около ниските маси, предназначени за следобедния чай с наргилето, никой не отказа да попушим мента и зелена ябълка. Едва тогава Емо разказа повече за Малдивите, където е работил 6 месеца на остров, голям колкото футболен стадион, но за сметка на това с шестзвезден хотел. 

„На Малдивите е още по-интересно - там спираш на модерно летище, в горе-долу модерен град, обаче караш само лодки. Има хидроплани, но те летят до определени места. От 1200 острова, само 200 са заселени, като от тях 180 са курорти. Те нямат планини, гори, нищо нямат, една малка джунгла с кокосови палми, точно като Робинзон Крузо. Местните са само рибари. Там нищо не расте. Имат само кокосови орехи и риба. Работих там 6 месеца, в шестзвезден курорт и на островът, на който бях, живеехме хора от 24 различни страни - японци, австралийци, грък, аз - българин, малайзийци, индонезийци, виетнамци, шриланци, индийци, от Непал, Пакистан, Бангладеш, малдивците (на това му се казва „взаимно културно проникване” – бел.а). Ние обслужвахме всички 5-6 ресторанта в курорта. Колкото и да са луксозни, навсякъде са отворени и опростени в малдивски стил. Сервитьорите работят боси със саронги. Дженерал мениджърът е облечен по същия начин. Една вечер единият ресторант беше затворен само за две възрастни двойки и в случая аз трябваше да им готвя. На следващия ден, докато си почивах, единият от мъжете, за които беше вечерята дойде и ми каза: „Млади човече, искаш ли да ми направиш това удоволсствие да закусим заедно на този хубав залез”. Стана дума, че съм работил в Риц, той каза че е много близък приятел на Мишел Ру (един от най-известните готвачи - бел.а.) и много държи да ме запознае с него, когато му отида на гости в Лондон. Ясно беше, че е много богат, но думата “пари” е изхвърлена от речника му. Така заобикаля тази дума, че остава неясно. Говорихме си за мечти и аз му казах, че моите винаги са били дребни - да бъда на определено място, като този остров например. А той каза: „Аз съм коренно различен. Моите мечти винаги са били свързани с постигане на определени финансови цели”. И аз го попитах: “Добре, ти бил ли си истински щастлив? Щастлив ли си бил, когато си си постигнал метчите?” Той се замисли и каза, че на 40-тата си годишнина е направил сделката на живота си, но сега като го питам, не може да ми отговори дали е бил щастлив. Обаче каза нещо много по-интересно: „Осъществяването на мечтите ми, ми помогна да се науча да бъда по-добър човек”.

Казал на Емо, че е с гръцки произход, не е живял в Гърция, но от дете си спомня рибата и поискал да се разходи с рибарските лодки. Емо го завел при рибарите, които ги зареждат с риба: „А те едни черни, ама сини, с ей такива бради, обувки не са обували никога през живота си. Ние отидохме, когато вече бяха започнали да чистят рибата в едни транжори. И аз му казвам: “Ако не те е гнус, ще те прекарам през това”. Никакъв проблем, шляп, шляп, шляп - бос  през рибешките вътрешности, и се нахили, доволен, беше адски щастлив”. 

Станало дума още, че е приятел със собственика на Риц, но в нито един момент не казал той с какво се занимава. После (след проеврка на името му в Интернет), се оказало, че човекът, който го кани на гости и с радост шляпа щастливо между рибешки черва е 101 по богатство в света и 10-ти по богатство в Англия (като първите 8 са братовчеди на Кралицата). Бил любимец на всички на Малдивите, защото се държал адски приятелски и с градинарите, и с мениджърите. Пътувал всяко лято в Индия, Шри Ланка, Малдивите – винаги облечен със саронг, къси гащи, ей така съвсем обикновен. И всъщност изглеждал съвсем щастлив.

Най-щастливите хора, обаче си остават бангладешците. Повечето градинари в лусозните курорти на Малдивите са от Бангладеш. “Само като му се усмихнеш, целият грейва от радост и ти пълни сърцето”.

И щастието и вкусната храна са субективна величина. От разговорът ни отново се потвърди старата истина, установена от кумирът на бийт-поколението Джак Керуак - “В планината (или в нашия случай, по островите) може да намереш само онзи дзен, който сам си занесеш”.

Ето го и първият разговор от серията Food Talk. Нямам идея как да направя буквите по-големи, sorry

EГО обядва с Левон Хампарцумян - главният изпълнителен директор на Bulbank Unicredit Group в Classic Gormet Club

“Знам, че винаги ме канят за първия брой на ново издание” - усмихна се Левон Хампарцумян, когато започнах да обяснявам намерението ни във всеки брой да обядваме или вечеряме с успял мъж, който е известен и като човек с вкус към добрата кулинария. Пътешествал е достатъчно, за да знае в коя точка на света, коя храна носи споменът за приятното преживяване. А когато пътуването е по бизнес, кулинарните познания и стил на хранене винаги печелят уважение на партньорите, с които се сключват и големи и по-големи сделки.

Избрахме Classic Gormet Club заради впечатляващата култура на целия персонал (от главния готвач - до сервитьорите) по отношение на съчетаването между гурме ястия от висок клас с разнообразни като сорт и произход вина.
“Гладният човек донякъде е нервен и агресивен. Това с бизнес закуските, обедите и вечерите е американска измишльотина, но е факт, че човек е по-релаксирал като поведение. Има физиологична и културна причина да помага. В Южна Европа са най-дългите бизнес-обеди, а в Гърция обядът най-често прераства в приятна бизнес-вечеря”.

Поднасят ни апетайзер от маслинова паста с аншоа и мус от нахут и тахан с прясно изпечен хляб с маслини и сушени домати. Наливат ни

Rose Legatura - просеко с много фина консистенция и докато чакаме да ни приготвят суфлето от гъши дроб, което си избра Левон и салатата “Гурман” - с гъши дроб, трюфел и салати. Междувременно разговаряме за способността на българите да се адаптират към всички онези неща, които им се изсипаха на главата като икономически и културни промени след 1989-та.

“Има огромни промени спрямо 89-та, но не сме се адаптирали все още. Сега не се състезаваме с миналото си, а с останалия свят. Всъщност България е млада страна. Това че тук е имало някаква държавност 1300 и кусур години преди това, няма нищо общо със съвременната българска държава, нито пък с генотипа на съвременното население. 50 години България е била изключително затворена, а образът на останалия свят бе или идеализиран заради откъслеците от някакви филми и порно-списания, или Бог знае какви неща, които пристигаха по черните пътеки; или е бил демонизиран от официалната пропаганда. Но резултатът е, че има много малко хора, които познават света - особено от това поколение, което в момента е зряло, в силата си и заема важни позиции в държавата - в повечето случаи за съжаление това са хора, чието познание за света е ограничено в сравнение с техните връстници от Централна Европа. Другият голям проблем за разлика от Западна Европа, където индустриалната революция (огражданяването на хората, идването на селяните в града - където има индустриална работа, относително регулиран работен ден и сравнително гарантирано повишаване на стандарта на живот) се е случила преди 250 години, в Централна Европа - преди 100-тина години, то у нас този процес съвпада с идването на комунизма. И в главите на много хора комунизма се асоциира с постиженията на индустриалната революция. Затова те са толкова сантиментални към този период и затова гласуват така. Примерно дядото или бащата е дошъл от село, където е работил от сутрин до вечер с много ниска ефективност. После в София, е получил апартамент в Младост, лекувал се е безплатно, ходел е с голяма радост на почивната станция в Китен, купил си е лек автомобил, цветен телевизор… всички тези достижения на цивилизацията се асоциират в масовото съзнание с този период (и не бих казал, че е грешна асоциация). Като добавим и че човек е сантиментален към младостта си заради по-високото хормонално ниво, което е имал … съвсем се объркват нещата. От тази гледна точка сме млада държава. В другите страни има един куп неща, които са наредени по еволюционен път, а тук тепърва предстои да се случат. Разбира се, през ХХI век културите много по-бързо проникват една в друга, така че би трябвало да има някаква надежда поне за следващото поколение.”

Едно от нещата, което прави разговорът с Левон Хампарцумян истинско удоволствие, е усещането за уверена толерантност - толерантност, която не е продукт на снизходителност или чувство за превъзходство, а вътрешна убеденост. Не е нужно да ти казва, че живее в хармония със себе си - той го излъчва. И по много елегантен начин проявява благосклонност към дребни пропуски, когато види усърдие и добро отношение към клиента. Въобще не го притеснява и фактът, че все още в България никой не успя да наложи брандове в различни видове национални кухни - да се знае, че това е мястото за индийска кухня, това за френска, това за японска, и т.н.

“В това отношение нещата остават на никакво ниво, но ние не сме Лондон, не сме Париж или Франкфурт, за да очакваме същото. В Лондон не излизам от индийски и японски ресторанти - изборът е голям и можеш да ги обикаляш дълго без да им се наситиш. Това го няма в България, но що се отнася до класическата интернационална кухня - италианска, гръцка, турска и така натакък, мисля че сме доста напреднали. В големите градове има достатъчно хора, които са готови да платят премия върху цената, за да получат качествени храни и питиета. Това е впечатлението и на хора, които са безпристрастни наблюдатели отвън и ни сравняват да кажем с Румъния, със Сърбия, тук на нашия си, балкански вилает. Безмислено е да се сравняваме с качеството на храната в космополитния Константинопол, който напоследък наричат Истанбул. Там е друго нещо - там е бил центърът на света. Но като качество на храната, хубавите ресторанти в София при всички случаи са повече от десет - дори това средно ниво е много приемливо. Паралелно с всички ужаси, които чуваме за 20 годишно месо и отровени фастъци, всъщност тук има потребители, които са готови да плащат по-скъпо за качествена храна. Същото се отнася и за доста по-голямото разнообразие от хубави вина”.

Когато избира ресторант, за да вечеря със съпругата си или с по-голяма компания, обикновено се води от навика, от препоръки на приятели и “ако случайно прочета някъде и нещо ми хване окото, мога да пробвам”. Но най-често удобството и навика го закарва в близкия до дома му ресторант “Moderato”. За гости от чужбина изборът му общо взето е в Kempinski на 19 етаж, Енотека Уно, Гранд хотел София и май дотам свършват. Ако някой има претенция за български национални неща, избира “Воденицата”. С много приятни впечатления е останал и от Chef’s в Пасарел: “много интересно място - типичният семеен ресторант, в който не трябва да гледаш менюто, а питаш какво са сготвили, но логистиката да се стигне до там е усложнена.”

Междувременно Левон Хампарцумян обсъди с главния готвач Димо Димов как ще бъде приготвено основното ястие - пържен калкан в легло от спанак. Двамата се разприказваха за риби. Бяха единодушни, че най-хубавите наши риби са черноморският калкан (който не е жилав, за разлика от средиземноморският), паламудът и леферът.

“В Италия има една дребна риба като цаца, наричат я “пешолино” - малки полупрозрачни рибки. Никъде ги няма в менюто, може да са забранени от еколозите, почти са ембриони. Изключително вкусни са, ядат се с всички глави и опашки, и обикновено се сервират в амбалажна хартия, за да попие мазнината. Трябва да ги знаеш, за да ги поръчаш. Обикновено те изглеждат критично, един вид “каква е тази просташка работа”, но почти винаги имат.”

И тъй като вече стана време за основното ястие, трябваше да изберем и подходящо вино. Между Пино Гри и Шардоне, Левон предпочете Chardonnay La Celia 2004 - нови за нашия пазар аржентински вина на изба Шато дьо Вал (La Celia е най-високият клас сред тях. Други също много добри, но в по-нисък клас на тази изба са Magelan и Alfonso - бел.а.).

По отношение на вината, Левон Хампарцумян счита себе си за “напреднал любител”: “Не колекционирам, но обичам да си купувам хубави вина, за да ги пия в приятна компания. Един от ключовите ми съветници е Филип Харманджиев - той ми е стара дружка, с него си имаме закачка и за готвене (в приятелския кръг на Левон всички си умират за едни скариди с джинджър, чесън, ядки, сушени плодове и малко люто, които той отвреме на време приготвя). Другият момент е, че когато пътувам по света, гледам да пия вината на страната, в която съм. Понякога чета и рубриката на Джанкис Робинсън в съботния Financial Times. Ако успея, си взимам и някакво малко “Мишленче” или местен гайд за вина. Спомням си, че в Южна Африка имаше една ярко зелена книжка, джобен формат, и в момента, в който ни видяха в ресторанта с този гайд, смениха винения лист с доста по-различен от онзи, който е mainstream. Когато отидеш на някое място като Южна Африка и посетиш Stellenbosch (най-големият лозарски район в ЮАР, единствен по рода си в света), винаги започваш да свързваш избите, които си видял с мястото и настроението. От само себе си натрупваш знания, които са свързани със сантиментални неща. Според мен това много продава. Когато човек пътува, особено когато е на почивка, настроението винаги е добро и възприема нещата много позитивно. А след това, когато на другия край на света намериш същото африканско вино от избата, в която си бил, някак го купуваш без да се замисляш - то вече е част от приятните ти спомени”.

За десерт ни поднесоха моальо с ягодова пяна и ментов сироп (вид френско шоколадово суфле - френската кухня по принцип е на почит в този ресторант, може би защото Димо Димов е усъвършенствал готварските си умения най-дълго в провинция Елзас). Домакините от Classic Gormet Club приятно ни изненадаха с българско десертно вино на вила Kanaria, изба Поморие от 1984 г. Отлежвало 21 години, то е тип порто и е достоен завършек на това добре балансирано обедно меню. А ние продължихме да си говорим какво е най-важно, за да се почувстват нахранени сетивата, а не просто стомаха. Първо, комбинацията между храна и вино, и второ - с кого си и доколко ти е приятно.

“Когато човек е в специално настроение, всичко му е по-вкусно. Точно това си говорихме веднъж с приятели, докато седяхме в един ресторант и в общи линии доста си угаждахме: “В крайна сметка ще платим четири пъти по-малко, отколкото ако седяхме ресторант от същия клас в Париж, Лондон или където и да е другаде. И това в никакъв случай не прави нашето удоволствие четири пъти по-малко. Парадоксалното е, че това е преимущество на държавата. Този ценови диференциал ще го има и в следващите 10-15 години. Дори смятам, че винаги ще си остане. И днес Лондон е по-скъп от Марсилия. Като цяло мисля, че българите са много щастливи по отношение на храната. Имаме перфектните четири сезона, всичко расте и дори в много бедни години, не сме имали истински глад. Нашият народ никога не е гледал на храната като средство за оцеляване по начинът, по който това е в Африка или Азия. По тази причина, съвсем естествено се развива и удоволствието да ядеш”.

Все във връзка с храненето стана дума и затова, че Левон е противник на задължителния набор от неща, които те правят успешен и щастлив. Със семейството си ходи на почивка с хора, които карат ски и сноуборд (съпругата му е почитател на сноуборда), но самият той никога не се е и опитвал да се качи на ски. За сметка на това, става идеолог на така наречения от него “терейсинг” - производно от “тераса” и “racing”. В компанията, с която прекарват ваканциите си, винаги има хора, които се чувстват дискомфортно, че техните приятели или половинки карат като луди, “пък те не карат и се мъчат, само влачат напред-назад едни екипи. Когато се видим с такива хора, аз се явявам техния “освободител”. Казвам им, добре, като не ви харесва това, защо го правите? Дайте да седнем, тук има една хубава тераса, да си поръчаме бутилка хубаво вино, нещо за ядене и да се наслаждаваме на живота. И всеки божи ден тази групичка, привърженици на “терейсинга” нараства. Или както е казал Чарли Чаплин: “Човек най-добре си почива в лукс”.

А умението да удоволстваш чрез хранене винаги създава усещане за лукс.

Classic Gourmet Club е на ул. “Александър Стамболийски” № 17 (под Министерство на културата) и година след като го представих за сп. “Его”, списание “Бакхус” го номинира и му даде наградата “Ресторант на годината 2007″. Излишно е да казвам, че е сред любимите ми ресторанти, не случайно направих премиерата на книгата си именно там. Впрочем, Димо Димов - главният готвач е един от моите безценни консултанти, когато подготвям статиите си съчетаване на храна с вино за сп. Business Week

Цяла седмица нямах време да разкажа колко приятно изкарахме миналата събота в Мароканския ресторант “Анет” на ул. “Ангел Кънчев” 27. Не само защото ми е в махалата, но и защото дълго време отразявах новите заведения в София, познавам този чаровен ресторант от първите му дни. Освен това съм фен и на трите заведения на Ейал, все по протежението на ул. “Ангел Кънчев” - Da Vidi, Dany’s (не съм сигурна, че се изписваше така) и Anette. Харесвам трите ресторанта по абсолютно различни причини, но само в мароканския и то на втория етаж, където има миндерчета, възглавнички и ниски маси, човек може да се размаже от кеф, освен да гъделичка вкусовите си рецептори с уж познати ястия, но с неподражаем вкус. Винаги съм била там с по-големи компании, а когато в сп. “Его” правех рубриката Food Talk поканих на разговор Емил Минев именно там. Емо е единственият български майстор-готвач, вещ във висшата кулинария, работил в ресторанта към казиното на лондонския хотел Риц, член на френско-британската кулинарна асоциация, влюбен в Азия, сега работи в 6 звезден ресторант в Дубай. Главният готвач на “Анет”, Жоро беше много щастлив да си поприказва за майсторлъците в готвенето и навиците на хранене по света и у нас с Емо, така че на мен дори не ми се наложи да интервюирам госта си. Те си говореха, аз опитвах ястията и записвах на диктофона. Ще ви предам части от този разговор, но съм много доволна да споделя, че в този ресторант няма значение дали си редови клиент или някой, на когото много държат да се представят в добра светлина. Макар да поддържат приятен сумрак, придаващ релаксираща атмосфера, ястията винаги са в най-добрата си светлина :). Браво Жоро!

В компанията, в която бяхме миналата седмица, само две от нас познаваха ресторанта. За всички останали беше a new feeling. В такива случаи обичам да се намесвам в избора, защото ми е приятно да представям местата, които харесвам в сякаш имам лична причина да се фукам с тях. Случвало се е да ме питат: “Ама, ти да не си Пи ар на този ресторант?”. Нищо подобно. Никакъв платен Пи Ар не е в състояние да свърши работата на Егото - желанието ни другите да харесват нашия избор. На всички ни е много важно. И аз не правя изключение И… това е начинът да направиш успешна кръчма, успешен бизнес въобще - да стимулираш егото на твоите фенове да разпространяват твоя продукт с апостолска страст, все едно те са го измислили. Не винаги качеството на продуктите е причина нещо да се превърне в култова марка. Марката я правят хората и егото им. Но както и да е. Това е готин факт, използвайте го смело, а не му се цупете.

Сега ще разкажа малко повече за Мароканския ресторант. Все неща, които научих от Жоро по време на разговора ни с него и Емо Минев.

Мароканската кухня е доста разнообразна и е по-различна от ливанската и сирийската, а в този ресторант менюто има свой категоричен стил и семейна история. Това са домашните рецепти, завещани от майката на собственика Ейал Тахор. Ресторантът е кръстен на нейно име, дори визитните картички на заведението са с нейна снимка как налива чай. Рецептите са от половин век назад и не са променяни. Малката разлика е, че тук има вилици и ножове, а в Мароко всичко се яде с дървени лъжици. Заведението има втори етаж с миндери и ниски маси от онзи тип, който в България наричаме “паралия”. Тези тук също са от антуража на Анет, но според традицията се използват за следобедни чаени церемонии със задължителното присъствие на наргилетата. Атмосферата в цялото заведение е толкова добре стилизирана (бели варосани стени с малки дупки и автентична посуда в тях, приглушено осветление, овесени сушени патладжани и люти чушки по стените), че много често клиентите бъркат ресторанта с етно-магазин или галерия.

Наляха ни чай от прясна дива мента с кедрови ядки, който тук се налива по правилата - от ниско към високо, иначе не става пяна. Сервитьор/ки в национално облекло носят голяма кръгла дървена тепсия, в която има много малки купички с цялото разнообразие от салати. Избрахме матбуха със зелени маслини, сушени плодове с канела и лук, пикантен нахут, табули, патладжан с тахан, зеленчуков киш. Тъй като повечето от салатите са във вид на паста, задължително е да си поръчате хляб, върху който да си ги размажеш или направо да загребеш със сгънатото парче батбут. Мароканският хляб се нарича батбут. Подобен е на арабските питки, но тестото е различно, приготвя се на място. Може да си го поръчате, напълнен с праз лук и куркума. Пече се върху силно нагрят сач.

Колкото до мен, просто не мога да спра да ям пикантния нахут и сушените плодове с канела и лук, които как се съчетават с южноафриканският шираз на Landskroon, който предпочетох, не е истина.

И когато вечеряхме там с Емо Минев и миналата събота имаше учудване, че в салатата табули има повечко домати, но тогава Георги ни обясни (и съответно аз обясних сега на хората, които бях завела), че тази салата е побългарена по изрично желание на редовните клиенти. Бяха ми разказали също, че по отношение на най-класическото мароканско нещо - кус-куса, има разногласия между клиентите. Тъй като по света има много марокански ресторанти, един го е опитвал много гъст, друг много рядък, трети - незнам си как. Истината е, че всеки майстор си има свой почин. Важното е, че не става дума за кус-куса от детската градина, нито пък за онова, което наричат “марокански кус-кус” в пицарии “Уго”, а за една много пухкава и фина като консистенция храна, която набъбва на пара 3-4 часа на много бавен огън и през 15-20 минути се вади и стрива. Трябва да остане пухкав и бял като сняг. 

Поднасят ни кус-кусът със зеленчуци и агнешко с кайсии и смокини. Кус-кусът е в отделна паничка, а основното ястие се сервира в националната мароканска чиния, наречена “тажин”. Слагаш си кус-кус и го заливаш със зеленчуците, които приличат на нещо средно между супа и яхния, но вкусът е много приятен. Всъщност не прилича на нито една българска гозба. За мариноване мароканците използват смес от пет аромата (бял пипер, черен пипер, къри, кимион и куркума). Имат и много рецепти с канела, но в този ресторант няма, защото Анет не е оставила такава.

Прекарването в “Анет”, особено ако си на горния етаж, просто няма как да бъде пълноценно без да си поръчате наргиле. В нашия случай - с ябълка и мента. И разговорът много естествено се завърта около дългът към удоволствиет.

Но и затова, че не бива да ставаш жертва на илюзията, че “така можеш да изкараш сто години”. Всъщност не може, а няма и смисъл. Има смисъл да влизаш и излизаш от различни състояния. Тогава винаги ти е интересно.

Както биха казали повечето хора – аз ако мога да ям всеки ден черен хайвер, какви поводи за депресия бих имал. Но шегата настрана. Учените, които се занимават с тежките прояви на депресия и маниакални разтройства са установили, че пациентите, които приемат мастната киселина, наречена “Омега-3” видимо подобряват състоянието си. В случая, това са лекарствени капсули за лечебни цели, които съдържат мастната киселина равностойна на 30 консерви риба тон. Но по-важното е, че са разработени защото друго изследване доказвало, че хората, които живеят близо до океани и морета и се хранят предимно с морска храна са 10 пъти по-малко склонни към депресия. Черен хайвер и рибите сомга, скумрия, сардини и аншуа съдържат най-висок процент от тези мастни киселини. Редуването им в диетата ви е напълно достатъчно за добро настроение. Висок прицент от тези киселини има още в орехите и лененото семе.

Любовта минава през носа

Наскоро учените разбиха на пух и прах добрата стара поговорка, че любовта на мъжа минава през стомаха. Всъщност любовта му често минава по-надолу от стомаха. Изследвания са доказали, че сексуалния им апетит нараства от миризмата на канела и ванилия – така че миризмата на кекса в печката се окаже по-голям афродизиак от секси-бельо и чехли с пухчета. Миризмата на пай от тиква, придружен от стрък лавандула на масата, също вършел чудеса. На трето място по сила на въздействие в това изследване е миризмата на пица със сирене и пуканки с масло. По-възрастните мъже, възвръщали младежката си сила най-често с миризмата на ванилия, докато на по-младите с редовен полов живот им стига и миризмата на пресни ягоди. Това вероятно обяснява сантимента на всички към “вечната”песен на Джон Ленън “Strawberry fields forever”. Колкото до стридите – легендата за тяхната сила като афродизиак не се дължи на миризмата им, а на простото обяснение, че съдържат много цинк – минералът, който поддържа простатната жлеза в супер форма.

Любопитно е също кои миризми стимулират притока на кръв в женските органи – билковите ликьори и бонбони с ликьор при това в комбинация с миризмата на пресно нарязана краставица (колко фалическо!). Подобен ефект имала и миризмата на сушен банан. Тиквения пай и кекса с ванилия и канела не действали сексуално на жените, ефекта от миризмата им обаче намалявал тревожността и ги настройвал романтично и отпускащо.