MihaelaEndless

“Когато даваш на друг, даваш на себе си” - чували сте този постулат, но когато тръгнем да даваме, разумът, възпитан от обществото, че  всеки иска да те мине, да ти надпише сметката, да ти увеличи цената на хляба и черния хайвер дори, блокира и казва - “Да, бе, да, ама друг път - непрекъснато давам, а за мен все не остава, не ми ги пробутвайте тия”. През почивните дни, когато и аз се заразих от всеобщото настроение за безкрайно мързелуване и оставих куп несвършена работа за работната седмица без грам да си помогна авансово, отново си мислех за прословутото изкуство на даването. През годините съм изпробвала различни схеми, за да наблюдавам как точно работи този принцип, който по условие важи за цялата Вселена (то е нещо като закон на физиката) и би трябвало да не се повлиява по никакъв начин от “обществените договори”, който ние хората сключваме помежду си с подпис или без подпис. Пробвала съм да дам абсолютно последните си пари на просяк по избор (давам само когато някой от тях ми стане искрено симпатичен, защото най-важното условие при даването е да го направиш от сърце) и наистина много скоро след това съм получавала пари от някъде, често съвсем изненадващо. Но когато върна лентата на зад, си давам сметка, че никога не го правя, когато това не са последните ми пари и не съм в настроение да експериментирам със вселенските закони. Дори и да го направя, обикновено не работи. Моя приятелка, която е пристрастена към всичко най-модерно, е забелязала, че този принцип при нея работи, когато си даде последните пари за обувки, които ще обуе три пъти за сезона и то с много специфично облекло. Но не работело, когато хладилникът й се изпразни и трябва да си даде всичките пари за да го напълни, или за тока, или за парното. Аз пък съм забелязала, че в “Метро” ми се свива сърцето, когато похарча 200 лева за задължителните продоволствия за дома, но мога да ги дам без да се замисля за вечеря в хубав ресторант с хубавото вино и всички мурафети. И на всичкото отгоре ако съм доволна, може дори да не ми се стори скъпо. И в тези случаи почти никога не ми се налага после да правя компромис с други мои нужди. Изглежда е вярно, че  ако даваш от сърце, дори на някого да изглежда хипер неразумно, онзи невидим рог на изобилието, който се грижи за всички живи същества, намира своят начин да ти достави още ресурс за удоволствие. Когато  си плащаш данъците с отвращение или мърмориш недоволно, че хлябът е станал с 20 стотинки по-скъп, “тия вече срам нямат”, парите отиват в черна дупка и онзи рог на изобилието се държи сякаш е митологична измишльотина като Еднорога. В никакъв случай не подкрепям пилеенето на пари, темата е тотално различна от пилеенето. Чудя се дали ако вземем да си платим данъците, парното, тока, поскъпналия с 20 стотинки хляб със сменено отношение - дори да изглеждаме като някакви напълно луди - например: “700 лв. данък? Чудесно, какъв прекрасен шанс да платя една учителска заплата?,  60 000 данък - ей, браво на мен, аз вече съм успял човек. Чудесно е че мога да помогна и държавните сектори да се развиват”… та, чудя се дали ако повече хора си направят този “налудничав експеримент” и изпитат истински кеф от даването на онова, което не им се дава ама никак, дали не са в състояние наистина да канализират тази енергия на парите в позитивни промени за цялата икономика? Защо не? Би следвало да може. Както при благотворителноста - насочваш целенасочено мислите си за онова, за което даваш пари - дали ще е болно или талантливо дете, няма значение, важното е, че мислите ти са целенасочени и ти вярваш, че отиват за благородна кауза. Когато даваме 20 стотинки повече в магазина, или 100 лева отгоре за парното и тока, можем да правим абсолютно същото, вместо да се мусим. Да си наумим някаква светла кауза: “Нека тези пари отидат, за да нахранят някой гладен, нека отидат за лечение на болно дете или за обучение на талантливо дете, или за изкуство, или за каквото ви харесва да отидат…” Убедена съм, че целенасочената мисъл, когато даваме дори бакшиш на таксиджията, може да пренасочи енергията на парите от черната дупка, към рога на изобилието - в нечий чужд и в нашия живот.

Защото давайки пари, ние всъщност даваме възможност на някого. Не просто да се нахрани, не просто да се излекува, а да се развива и да повярва в онова, което се нарича “Божия благодат”. Замисляли ли сте се защо големите работодатели печелят много, дори когато дават малки заплати. Не е заради спестеното от заплати. Това в крайна сметка е техен избор и преценка. Но дори когато дават малки заплати, те не дават просто пари на своите работници, а възможност за растеж.  Според принципа “Когато давам на другите, давам на себе си” ако даваш 10 000 лв. заплати, ще ти се върне хилядократно умножено. Ако даваш 1 000 000 - отново хилядократно умножено. Колкото повече хора се чувстват благодарни, че имат тази работа, толкова повече благоденствие за работодателя. В крайна сметка това е човекът който удовлетворява не просто нуждите на семействата им, а удовлетворява нечие желание за работа и растеж (според психиката - на един ще му е хубаво, че просто има работа, друг ще се амбицира да достигне върхове в дадена професия и дори ще инвестира собствени средства, за да бъде все по-добър и по-добър за да се издигне в тази фирма или да направи свой бизнес, на трети ще му бъде тесен манастира и ще хукне да прави революции… но няма значение, важното е, че всеки от тези работници върви нанякъде, намерил си е своя пътечка за изява на същността си. По интересното в този случай, е че ако решиш, че ти взимат (време, енергия), вместо че ти дават, моментално рогът на изобилието си обръща дупето и се превръща в черна дупка. Ако не виждаме мотив за развитие там, където си изкарваме хляба, по-добре бързичко да си събираме кашончето с багажа. Няма да получим нищо. Мисълта ми е, че големият работодател е идеалният пример, че когато даваш някъде, при теб идва от съвсем другаде. Стоката е само посредникът - материализиращата субстанция, няма как без нея.

Впуснах се в тези мисли и защото ми направи впечатление, че маса хора около мен през последните два месеца избраха да си сменят работата ДОРИ ЗА ПО-МАЛКО ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕ, но там, където виждат ново поле за изява, вместо там, където вече са професионалисти и могат да имат основателни претенции и за работно време и за висока заплата. А днес, един приятел, средно голям работодател ми разказа, че дошло някакво момче при него, способен мениджър с много добро СV и поискал да работи за него. Моят познат му казал, че много би се радвал, но за съжаление, не може да му даде заплатата, която е получавал в чуждата фирма, в която е работил. И човекът казал: “Знам. Но аз искам да работя тук и за вас. Мога да смъкна до 2000 по-малко от предишната ми заплата”. Моят познат не вярвал на ушите си и на абсолютният подарък от боговете, защото точно такъв специалист му трябвал, но знаел, че все още не може да си го позволи. Този човек сам му паднал от небето. И се отдал на новата си работа със страст. За три месеца увеличил продажбите и направил много добри контакти с чужбина за своя нов работодател. Вече получава, колкото е получавал в старата си фирма, но всички сме убедени, че няма да се спре, защото този млад човек няма проблем с факта, че неговият работодател печели десеткратно повече заради неговите усилия. Важно му е, че е щастлив да работи точно това, което прави.

Така де, идеята ми беше - сигурна съм, че този принцип работи. Иска ми се да виждам повече усмихнати хора, за да се усмихвам повече и аз. Колкото и да сме различни, в колкото и различни светове да живеем, всички сме общ организъм. Аз ще го направя, но ми се иска да сме няколко - ей така, сякаш е детска игра, следващият път, когато се усетим, че даваме с неудоволствие, да се спрем, да вдишаме дълбоко и да си представим най-хубавото нещо, за което ни се дават тези пари (или тези емоции - но за емоциите ще напиша The Art of Giving II). Пък да видим какво ще стане. Няма да е веднага, но ще стане. Бас държа!

This entry was posted on петък, май 2nd, 2008 at 7:40 pm and is filed under Endless. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.