MihaelaEndless

Свободата на Азия

 Както обещах, ще публикувам общо четирите разговора на маса с български чревоугодници от различни професионални сфери. Това е вторият - с Емил Минев, преди той да замине за Дубай, когато все още бе омагьосан от магията на Азия. Ще махна някои детайли за самия Марокански ресторант, защото вече съм ги цитирала, когато писах за него. В този мой разговор с него, лично за мен най-интересната тема не е свързана с храна, а с темата за богатството, щастието и свободата. 

  Емил Минев е единственият български майстор-готвач, вещ във висшата кулинария, работил в ресторанта към казиното на лондоския хотел Риц, член на френско-британската кулинарна асоциация, сега - отправил се към Азия.

След като се завърна от Лондон, Емил Минев разработи дегустационните менюта в ресторант „Талисман”, обучи някалко готвача в тънкости на висшата кулинария, издаде книгата си “Вкусови техники”, която повече прилича на арт-албум и отново напусна България. Този път отпътува на Изток. За близо 9 месеца е бил в Китай, Малдивите и Малайзия. В пролуката, в която беше в България миналата година по това време, нямаше как да не го поканя на вечеря. Макар да приготвя храна, достойна само за шестзвездни заведения, самият той обича да се храни в етно-ресторанти. За това избрахме мароканския „Annette”. 

 „Докато живеех в Лондон, приятелите ми бяха интернационална компания – испанец, французин, китаец, тайландец, мароканец и винаги ходехме да ядем в етно - ресторанти. Там е по-уютно, почти винаги атмосферата е домашна и храната е много вкусна. В мароканските ядяхме една агнешка супа, която съм чувал под няколко имена – арица, арира, ариса. Прилича на нашата курбан чорба, но е много по-гъста – с нахут и фиде, нещо средно между супя и яхния”.

  Наляха ни чай от прясна дива мента с кедрови ядки, който се налива по правилата – от ниско към високо, иначе не става пяна. Сервитьор в национално облекло донесе голяма кръгла дървена тепсия, в която имаше много малки купички с цялото разнообразие от салати. Избрахме матбуха със зелени маслини, сушени плодове с канела и лук, пикантен нахут, салата моркови, табули, фалафел и патладжан с тахан. Тъй като повечето неща са във вид на паста, задължително трябва да си поръчаш хляб, върху който да си ги размажеш. Мароканският хляб се нарича  батбут. Подобен е на арабските питки, но тестото е различно, приготвя се на място, а вътре се пълни с праз лук и куркума. Пече се върху много силно нагрят сач.

Поръчахме Landskroon Shiraz 2004 от Южна Африка заради мен, защото Емил Минев е от малкото кулинари, които са останали безразлични към алкохола. „Не съм заклет въздържател, но не се запалих от сомелиерството. Нямам страст към виното. За да пиеш вино, трябва да разбираш и да четеш. Не мога да чета за вино, скучно ми е. Пия само в приятелска компания, и то една чаша максимум. Затова много ми харесва в Азия – там ядат всичко с чай”. 

Най-впечатлен е от Малайзия

„В Малайзия са смесица от няколко раси - китайци, малеи и индийци. Освен на раси, са смесица и на религии и много често храната е базирана на религията. В районът, населен с мюсюлмани, кухнята е ислямистка. Заедно с приятел малайзиец и приятелката ми, която е малдивка, обиколихме Малайзия надлъж и на шир. Беше забавно, че всички принадлежим на различни култури. През целия път малайзиецът звънеше на негови приятели или роднини и отивахме на места, където ни посрещаха с отворени обятия. Те са страшно гостоприемни - с ей такива сърца. На едното място спахме в лятна къща - на пода върху рогозки и в същото време, човекът чиито гости бяхме, става сутринта и с лодка отива друг остров на работа. Той беше шеф на банка, работи в супер цивилизацията на остров Ланкауи, жена му също работи примерно във Vodaphone и  вечер се прибират на дивия остров, спят на рогозги, сутрин отиват с лодка на работа. Много яко - всеки ден живееш в два свята едновременно. Лодката е като машина на времето”.

Емо ми обяснява, че Ланкауи е нещо като централният остров, има и Университет, но не е опорочен от цивилизацията. Има няколко петзвездни хотела, но като цяло му напомняло на онова, което беше Созопол някога. “По-китен, по-земен. Няма грандомания, няма ги скъпите коли. Примерно сядаш в ресторант за китайска кухня, тя не е точно китайска, наричат я “ноня” (на техните китайски колонии). И  някаква баба готви, тя идва и ти сервира. Първоначално може малко да се  стресираш, но после въобще не ти прави впечатление. И трима души ядете за еквивалента на 7-8 лева. Няма цени на петзвездни хотели”. 

„Бяхме на един жесток остров, в средата на който се е образувало езеро и ти катериш едни скали, за да стигнеш езеро в морето. Човекът, който цял ден ни развеждаше из тези малки острови, накрая каза: „Искам да ви заведа вкъщи, майка ми да ви сготви”. По пътя срещнахме рибарска лодка, от които купихме два сини рака и скариди и отидохме при майка му. А цялото село е 50-60 души. Той и техните държат нещо като хоремаг, смесен магазин, в който всичко се провада. Там е и кръчмата, където майка му готви. Цялото село ходи там. Без пари, всичко е на другарски начала - единия уловил, другия сготвил, за някои неща в смесения магазин дават някакви стотинки, но това е. Сядаме ние там и цялото село се събра да ни гледа, защото до техния остров много рядко идват туристи. И тази жена сготви някакви неща, сложи ги на едни вестници и това са най-вкусните морски неща, които съм опитвал. Тяхната кухня е смесица от китайска, тайлнадска, индийска.  Самата им култура е смесена - има католическа църква, до нея таоистки храм, до нея джамия. Управлението е ислямистко, но никога не са имали никакви проблеми на религиозна основа. Страшно толерантни. Където и да отидеш, веднага се започва с яденето. Без пиене, те са мюсюлмани и не пият.

На връщане минахме през джунглата и видяхме индианци. Имат по пет жени, живеят в колиби, миролюбиви са. Могат да отидат в градовете, но не го правят, това си е личният им избор. Държавата им помага малко, да не умрат от глад. Вожда ни посрещна чисто гол. Моят приятел си купи от него някакви корени, тип виагра, а аз си купих духалка за стрели, с които те все още ловуват. Купих силно казано, за 1 долар. Съчетанието от планини с джунгли е невероятно. Можеш да караш 4-5 часа. А пътищата са перфектни, не ти трябва джип и трудно проходими коли, инфраструктурата е уникална. Пътят на сред джунглата е като аутобан. И непрекъснато попадаш в различни светове - караш през джунгла два-три часа, след това спираш в някакъв супермодерен град”

 Говорим си за това дали различните градове и места по света имат различен вкус. Според Емил Минев имат различен мирис. „Когато отидеш в Париж, го свързваш с печена фразела и шоколад, Лондон, колкото и да е странно, го свързвам с индийска храна, Малдивите – с люти чушки, Шри Ланка мирише на къри. Но Испания свързвам с хората, а не с храна. Много ми харесват испанците, много се разбирам с тях”. 

Така или иначе сме се излегнали на миндерите, около ниските маси, предназначени за следобедния чай с наргилето, никой не отказа да попушим мента и зелена ябълка. Едва тогава Емо разказа повече за Малдивите, където е работил 6 месеца на остров, голям колкото футболен стадион, но за сметка на това с шестзвезден хотел. 

„На Малдивите е още по-интересно - там спираш на модерно летище, в горе-долу модерен град, обаче караш само лодки. Има хидроплани, но те летят до определени места. От 1200 острова, само 200 са заселени, като от тях 180 са курорти. Те нямат планини, гори, нищо нямат, една малка джунгла с кокосови палми, точно като Робинзон Крузо. Местните са само рибари. Там нищо не расте. Имат само кокосови орехи и риба. Работих там 6 месеца, в шестзвезден курорт и на островът, на който бях, живеехме хора от 24 различни страни - японци, австралийци, грък, аз - българин, малайзийци, индонезийци, виетнамци, шриланци, индийци, от Непал, Пакистан, Бангладеш, малдивците (на това му се казва „взаимно културно проникване” – бел.а). Ние обслужвахме всички 5-6 ресторанта в курорта. Колкото и да са луксозни, навсякъде са отворени и опростени в малдивски стил. Сервитьорите работят боси със саронги. Дженерал мениджърът е облечен по същия начин. Една вечер единият ресторант беше затворен само за две възрастни двойки и в случая аз трябваше да им готвя. На следващия ден, докато си почивах, единият от мъжете, за които беше вечерята дойде и ми каза: „Млади човече, искаш ли да ми направиш това удоволсствие да закусим заедно на този хубав залез”. Стана дума, че съм работил в Риц, той каза че е много близък приятел на Мишел Ру (един от най-известните готвачи - бел.а.) и много държи да ме запознае с него, когато му отида на гости в Лондон. Ясно беше, че е много богат, но думата “пари” е изхвърлена от речника му. Така заобикаля тази дума, че остава неясно. Говорихме си за мечти и аз му казах, че моите винаги са били дребни - да бъда на определено място, като този остров например. А той каза: „Аз съм коренно различен. Моите мечти винаги са били свързани с постигане на определени финансови цели”. И аз го попитах: “Добре, ти бил ли си истински щастлив? Щастлив ли си бил, когато си си постигнал метчите?” Той се замисли и каза, че на 40-тата си годишнина е направил сделката на живота си, но сега като го питам, не може да ми отговори дали е бил щастлив. Обаче каза нещо много по-интересно: „Осъществяването на мечтите ми, ми помогна да се науча да бъда по-добър човек”.

Казал на Емо, че е с гръцки произход, не е живял в Гърция, но от дете си спомня рибата и поискал да се разходи с рибарските лодки. Емо го завел при рибарите, които ги зареждат с риба: „А те едни черни, ама сини, с ей такива бради, обувки не са обували никога през живота си. Ние отидохме, когато вече бяха започнали да чистят рибата в едни транжори. И аз му казвам: “Ако не те е гнус, ще те прекарам през това”. Никакъв проблем, шляп, шляп, шляп - бос  през рибешките вътрешности, и се нахили, доволен, беше адски щастлив”. 

Станало дума още, че е приятел със собственика на Риц, но в нито един момент не казал той с какво се занимава. После (след проеврка на името му в Интернет), се оказало, че човекът, който го кани на гости и с радост шляпа щастливо между рибешки черва е 101 по богатство в света и 10-ти по богатство в Англия (като първите 8 са братовчеди на Кралицата). Бил любимец на всички на Малдивите, защото се държал адски приятелски и с градинарите, и с мениджърите. Пътувал всяко лято в Индия, Шри Ланка, Малдивите – винаги облечен със саронг, къси гащи, ей така съвсем обикновен. И всъщност изглеждал съвсем щастлив.

Най-щастливите хора, обаче си остават бангладешците. Повечето градинари в лусозните курорти на Малдивите са от Бангладеш. “Само като му се усмихнеш, целият грейва от радост и ти пълни сърцето”.

И щастието и вкусната храна са субективна величина. От разговорът ни отново се потвърди старата истина, установена от кумирът на бийт-поколението Джак Керуак - “В планината (или в нашия случай, по островите) може да намереш само онзи дзен, който сам си занесеш”.

This entry was posted on неделя, май 4th, 2008 at 9:34 am and is filed under food. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.