MihaelaEndless

Още от дете един от любимите ми празници беше Сирни Заговезни, защото тогава въртяхме хълвата, пускаха ми аванта да я захапя, както сега “пускаме тази аванта” на сина ми. Тогава нямах съзнание за понятието “прошка” - забавлявах се по детски и вярвах, че ако я захапя, ще ми се изпълнят желанията. Сега, когато и аз много съм прощавала, и на мен доста са ми прощавали, знам че ритуалът със “заговяването” има смисъл, ако наистина си чист като дете. Затова е прошката - да се освободиш от нещата, с които вредиш на себе си и от там на околните.

Докато подготвях книгата “Секс, любов и други глаголи” забелязах нещо много интересно. Във въвеждането имаше един текст, който махнах, за да не става прекалено дълъг предговора и защото редакторите ме посъветваха да не се впускам в разкриване на писателските трикове чак толкова обстойно. Обяснявах механизма на писането - официално се обръщаш към голяма аудитория, но за да се концентрираш, обикновено помага (поне на мен) да си представиш, че говориш с конкретен човек: “В мислите си, обикновено адресираш текста до онзи, с когото в този момент си решил, че си говориш наум. Не е задължително това да бъде някой близък на сърцето ти. Може да е противният пияница, който ти е досаждал с глупости предишната вечер. Може да е майка ти, може да е приятелка, която за нищо на света няма да те изслуша, може да е настоящия ти приятел, на когото искаш да кажеш нещо, за което не ти стигат думите, когато искаш да залепиш устните си върху неговите или когато ти се иска да го халосаш с тигана по главата без много приказки. Може да е бившия ти приятел - за да подскажеш къде сте се разминали драматично, понякога за да му отмъстиш, а много често - за да му простиш“.

Когато четох последните коректури и вече не обръщах особено внимание на същността, а на правописни и стилистични грешки, ей така, минавайки отгоре-отгоре върху текста, усетих, че изпитвам истинска благодарност към всички хора, които съм срещнала в живота си - дори към гадните копелета, заради които в някакъв момент съм страдала по-силно и по-смело, отколкото съм имала сила и смелост да обичам някого. Спомням си, че в някакъв момент зарязах коректурите и се оставих като в медитация потопена в това чувство на благодарност. И заради радостта, и заради мъката, от които съм изстискала мъдрост, колкото мога да поема :). Простих на себе си, че съм се самолинчувала заради неясно откъде привлачени комплекси, простих си случаите, в които съм привличала хора и ситуации, които са ми създавали дискомфорт. Но после си благодарих, че в крайна сметка егото ми е капитулирало пред избора на сетивата. След като усетих как благодарността проникна във всяка моя клетка, в мен вече нямаше частица болка. Опитах се насила, ей така, за проверка да си припомня някакви обиди. Не ми се сториха обидни, а по детски смешни, някакви недоразумения между пораснали деца… Мисълта ми е, че искрената прошка - към себе си (защото никой не е в състояние да ни нарани, ако самоувереността е стъпила на здрава основа) и към останалите е само първата стъпка към голямото пречистване на душата. Да простиш, означава че можеш да дефинираш вината, грешката, обидата, нараняването… А дефинираш ли нещо, то вече съществува. Ти си го приел като такова в твоя свят - като обида, нараняване, използване, манипулация, какво ли не. От прошката сама за себе си - егото е най-щастливо - виж ме колко съм широко скроен, прощавам ти, от мен да мине… Но знаете как е, никога не олеква докрай, винаги остана едно тягостно чувство във въздуха. Дефинирането не е лошо - то е опознаване на света и границите на търпимост на собственото ни его, но без втората стъпка - благодарността, искрената благодарност, ще продължаваме да се въртим в омагьосания кръг на вината и опрощаването.

Онова, на което душата се радва, онова, от което цялото ни същество започва да ликува и започва да иска да танцува и да се забавлява с момчета (и момичета), онази чиста радост, сравнима само с чистата еуфория на екстаза може да се изпита само след искрената благодарност. Когато можеш да кажеш на онзи, който много те е наранил: “Благодаря ти, че беше мой Учител. Без теб нямаше да знам със сигурност какво не искам да ми се случва. Благодарение на теб сега съм свободна/свободен да направя избор, в който ще бъда щастлив/а.”

Само тогава ще си възвърнем чистотата на детето, чиято единствена грижа е да захапе халвата и да си намисли най-якото желание. Нещо повече - при наличие на такава вътрешна нагласа и чистота, всички “пораснали и натежали от разпокъсаните чувства на прошка и вина възрастни”, ще ви пуснат “Аванта” вие да захапете халвата.

Преди два дни получих съобщение за нов регистриран потребител - Стефка Накева, която ми изпращаше линк към сайта vino2007.com, където прочетох следното: “Виното на Стефка Накева спечели конкурса за “Най- добро домашно вино реколта 2007 г.”. За пръв път в шестнадесетгодишната история на конкурса жена печели първото място в раздела червени вина”. Не знам дали тя е от Асеновград, но явно конкурсът е бил проведен там. Чудесна новина, казвам си, ще трябва да го запомня, за да го използвам някак. И ето, днес, отивам си аз до магазин “Винополис”(повтарям отново - на ул. “Бачо Киро” № 8 в София, до трамвайната спирка в нова сграда, влизайте смело, не е ресторант, а чудесен магазин за вино), където в събота винаги има някое и друго отворено вино за тестване, за да се консултирам с Асен за вината, които да подберем за рубриката ми в Business week… Та, влизам и ми казват: “Днес пием домашно вино, което е спечелило наградата за най-добро домашно вино за 2007, правила го е някаква жена”. “А, супер” - направо не можех да повярвам и му се зарадвах повече отколкото ако бяха отворили бутилка Penfolds (е, има и Penfolds от 16, не е като да имат само Grange за 559 лв.).

Много скоби станаха в този текст, много нещо, но това е положението. Опитах от наистина много приятното вино на Стефка Накева, искрено я поздравявам. В крайна сметка знам, че каквито и усилия да полагаме да промотираме световната винена култура, в България дори и най-големите ценители на качествено вино, винаги разполагат с някое и друго домашно правено “с голям мерак”. Нещо повече - откакто повечето ми познати научиха, че се занимавам с вино, се скъсват да ме канят именно на домашно, с аргумента, че онези вина, за които пиша, така и така ги продават и ще ги опитам, но “ТОВА” няма къде да го опитам освен в техния дом. Така че мога да сравня виното на Стефка Накева с всичко, което изпих напоследък ща-неща.  Подробна характеристика няма да му правя, но е леко, със средно плътно тяло, изненадващо добре балансирани киселини. Моят съвет към онези, които ще получат по някой и друг литър от него е да не го смесват с лимонада, както често се прави с домашните вина, за да се омекотят. Това си е добро и така. Препоръчително е за след постите, защото много те изкушава да си замезиш и със сочна свинска пържола. Аз си замезих със солети, но не е същото.

Честито на Стефка!

Преди време един приятел, ме убеждаваше да стана неговата бяла азиатка? Имах нужда от малко обяснения, за да разбера каква душевна потребност се крие зад този въпрос. След поредното си посещение на азиатски страни – предимно Тайланд, Китай, Хонг Конг, Виетнам, Филипини, … човекът беше категоричен, че предпочита източния тип взаимоотношения пред западния модел. От жени е видял и две и двеста. Пътува достатъчно много и на Запад, а в България общува с интересни жени с добра кариера, които имат възможност твърде добре да се грижат за себе си. Знаех, че на практика няма никакъв проблем да си намери жена, с която да му е добре. Дори си има такава. Даже не една. Но се оказа, че искал “бяла азиатка”, каквото и да означава това. 

„Това са най-сладките жени – каза ми. От една страна са изключително всеотдайни и отговорни. А в емоциите си, са като деца - спонтанни, откровени, напълно естествени”

Разказа ми, че до дори работещите жени от азиатски произход, дълбоко ценели ангажимента, поет към даден мъж. И ако той ги поведе нанякъде, зарязват своята кариера и го следват. Каза си и какво му допада в по-интимен план. Азиатките приемали за съвсем нормална потребността на мъжа от много жени. Дори нямали нищо против сами да подбират любовниците му. Не смятали, че това е нещо, което ги обижда, напротив, приемали го като върховен акт на доверие между партньорите. “Западното” ми мислене не издържа на напрежението и му казах: “Аха, значи искаш жена, която хем да ти е напълно отдадена, хем да ти осигурява и курвите, да не се мъчиш да ги сваляш”. Не, бе, не било това. Така мъжът си освобождавал време да си мисли за бизнеса и за всичките му там мъжки дела. Да осигурява  семейството си, а не да прекарва половината от това време в чудене как да свърне встрани без да се превърне в гадното и неблагодарно копеле. Пък и така жените се забавлявали чудесно, докато мъжът е ангажиран с осигуряване на благоденствието.

А отправя предложението към мен, защото съм била моногамна, но не и ревнива (донякъде е вярно - наистина не съм ревнива и наистина предпочитам да си имам работа с мъже, които разпускат напрежението като ходят по курви, вместо да си го изкарват на мен). Това  мога да го разбера - в някаква степен е мой начин на живот.

За да избегна теми, по които лесно мога да бъда оборена, бързо влязох в ролята на “западна жена” - не съм всеотдайна и не бих си зарязала кариерата, за да последвам някой мъж. Под “всеотдайна” имал предвид, че  съм оставяла мъжа с усещането, че за мен останалия свят не съществува. Превод: “не флиртуваш с приятелите ми, не ме злепоставяш, не се самоизтъкваш”. Честно казано, не подозирах, че така изглеждам. Но този човек ми е само приятел повече от десет години. Много сме яли, пили, бая неща сме преживели заедно и е нормално да ме вижда от гледна точка, от която аз не съм в състояние сама да се погледна. Затова когато ми каза, че щом се появи нов мъж в живота ми, променям интересите си по неговите, а това на езика на мъжкото “разбиране от жени” означава, че си готова да го следваш, се отказах да споря. Според мен така си разширявам мирогледа, което определено обслужва разнообразието на журналистическите и писателските ми интереси, но хайде, от мен да мине.

Както и да е. Отказах на това изкусително предложение, но все пак го попитах: “А защо направо не се ожениш за азиатка, а искаш европейка с подобна нагласа към света?”. “Защото съм православен християнин. Не мога да се обвържа с друга културна нагласа, нужна ми е жена, която има европейски корени”. Няма да му е лесно, но това е друга тема.

Мина време и забравих за този разговор, но и други мъже периодично ми разказваха за особеностите на азиатките. Дори веднъж си говорих с психотерапевтката Ани Владимирова (познавате я от Big Brother) за обърканите взаимоотношения между мъжете и жените днес. Eдна от основните ни грешки в общуването, според нея е изчезването на спонтанността помежду ни. Спомням си, че я попитах дали изходът от тази ситуация е да се доверим на природата. И тя ми отговори, че за щастие имаме центрове в мозъка, които взимат решения без да влагаме какъвто и да било мисловен процес - на база на миризма (феромони), език на жестовете и прочее.  Природата е била принудена да се научи да избягва кръвосмешението и е започнала да го прави толкова деликатно, че на практика наистина не се налага ти да търсиш. Завърши точно с тези думи: “Замисли се, всяка Велика цивилизация, когато стигне до пика в развитието си и повече няма накъде, са започвали всевъзможни оргии и разврат. И слава Богу, винаги отнякъде са се намирали някакви диви диваци и са оправяли положението, за да се ашладисат гените ни. Това е спасението. Не си ли забелязала, че най-успелите мъже в цял свят, масово се женят за азиатки…”

И това щеше да си остане заровено и забравено в подсъзнанието ми,  ако не бях отишла на масаж при единствените азиатки в България във Victoria Spa. Още след първата си среща с тайландките Нат и Нои, които ми направиха масаж “Патая” знаех, че ще се връщам в този спа-център редовно. Първоначално можех да кажа само, че се чувствам много добре. Но различно “добре” от това, с което съм свикнала след масаж. След като приключиха синхронния масаж на четири ръце, момичетата седнаха и впериха очи в мен като любопитни деца. Тогава бях с чорапогащник, който имитира, че е скъсан. Когато го обух, Нат се приближи, пипна чорапогащника и с цялата си невинност ме попита: Fashion? Да, масажът им беше много добър, но онова, което ми напълни душата и ме накара да преливам от радост все  едно общувам с малкия си син, беше нейната естествена и неподправена спонтанност. После се оставих на грижите на Трисучи, която е от остров Бали (във Victoria Spa има 12  азиатки - от Тайланд, Филипините и о.Бали) и вече бях сигурна, че няма как да разбереш какво е аюрведа само от книжките и текстовете в списанията. Докато не почувстваш горещото олио върху третото си око, докато не усетиш, че май имаш много повече сетива, отколкото си подозирал, нищо не знаеш. Разбира се, опитах и процедурата “Интернационална Азия”, в която терапевтки от трите националности първо ме изкъпаха в билкова вана - и бога ми, това наистина ме остави с усещането, че някой ме подготвя за сакрална среща с върховния Шива, а после сякаш буквално вкараха душата ми в тялото, редувайки различни техники на шест ръце (по принцип при масажът на шест ръце винаги се отпускаш максимално, защото мозъкът ни е устроен така, че тотално се отказва от контрола). Тези неща не се описват - това са моменти, в които общуваш с онова, което в дебелите книги се нарича “върховната ти същност”. Ти си Тук и Сега, и никъде другаде. Нямаш минало, нямаш бъдеще, нямаш ангажименти, отговорности, не принадлежиш на никаква културна среда - съществуваш и това ти стига.

Когато поех към ангажиментите и отговорностите, звъннах на онзи мой приятел, който ме искаше за бяла азиатка и му казах, че вече знам защо не иска западноевропейка. Докато си в ръцете им, азиатките ти създават абсолютно реално усещане, че ти служат (нищо че са на работа). С всяка клетка на кожата си имаш чувството, че техния свят се изчерпва с това, което в момента правят за теб. Сякаш са ти се посветили. А след това те връщат на земята с неподправена спонтанност и започваш да се радваш на неща, които сериозният и угрижен човек въобще не би забелязал.

Имах възможност да ги видя в различни ситуации - как се сърдят, когато нещо не им харесва, как се нахвърлят върху фотографа като палави деца, за да си видят снимките, как се шегуват помежду си. И си казах - след като за мен е наслада да наблюдавам всичко това, какво ли е за мъжете?

Точно толкова малко им трябва за да са щастливи с нас - когато си заедно с него, да има усещането, че е единствения човек за теб. И бас държа, няма да има нищо против да се цупиш и сърдиш, стига то да е точно толкова спонтанно и от сърце, както когато се смееш с него, радваш му се и отвреме на време проявяваш искрено любопитство към мъжките му играчки. 

А в крайна сметка за нас това не би трябвало да е толкова трудно. Нашите корени така или иначе принадлежат на земя, на която винаги се е осъществявала алхимията между Изтока и Запада (и не мога да се спра да го повтарям).

Добрата новина е, че можем да постигнем това състояние на спонтанност и удоволствие, без да се вманиачаваме в спазване на диети и четене на книги, които са далеч от културната ни нагласа. Тогава ми хрумна, че и чрез източните масажни техники, цялото това знание, дремещо в подсъзнанието, може да се събуди и да ни върне спонтанността и любопитството. Мъжете до нас също ще станат по-щастливи - отнема време, нужно е търпение, но работи. Знам го от първа ръка.  

У нас е прието виното да бъде компания на ястия с месо. Винените ценители вече знаят, че има вина за всички етапи от храненето (е, може би без супата все пак). Но все още е трудничко да си подбере човек вино за постни ястия без да е опитвал по-богат асортимент. Някакъв критерии е онова, което на масов език се нарича “леко” вино. Проблемът е, че това определение не винаги присъства във винарския жаргон. Една от причините много хора да се объркват, когато избират вино е, че не познават „винарския жаргон” и за да се застраховат от грешки взимат каберне, когато искат леко вино и мерло – за тежко. За да не се губите в превода, знайте че когато едно вино е описано като „елегантно”, означава че е леко. Това са свежи вина с изразен плодов вкус. Имат меки танини, добре балансирани киселини, средно тяло и не много дълъг послевкус. Много приятни са без храна, със салати и постни ястия.

Леките червени вина като гъмза, божоле, пино ноар могат да се сервират леко охладени (13 – 16 °), както белите.

Ето и някои предложения за елегантни вина, които добре си партнират с постни ястия.

Mezzek white soil Mavrud 2006

Katarzyna Estate

Масово вино от първата реколта на изба Катаржина Естейт. Като съотношение „качество-цена” е едно от най-добрите вина в момента на нашия пазар. Мавруд с наситен, пурпурен цвят с гранатови отблясъци. Аромат на горски плодове, пипер и благородни нотки на тютюн. Кадифен вкус на шоколад, ванилия и добре асимилиран дъб. Дълъг финал, в който доминират балансираните танини. Вино, което разбива митологемата, че маврудът трябва задължително да е тежко вино. Истината е, че сортът “не го издържа”. В случая леката пикантност на мавруда защита сетивата, свикнали с по-тежка храна.

Цена: 7.29 лв.

Катапулт 2006

Tashkov & Ko

Купаж от сортовете сира, каберне и мерло. Много добър пример за елегантно, фино вино с плодов нос. Има средно плодово тяло с много приятна киселинност и сравнително дълъг финал. Сериозен недостатък е, че ако човек не го е опитвал, няма да посегне към него, заради неатрактивния етикет. Изостря апетита, а заедно с храна не се натрапва, а партнира.

Цена: 13.90 лв.

Cono Sur Carmenere 2006

Cono Sur, Чили

Като характеристика карменерът е близък до мерлото, но до много добро мерло с леки танини и доминиращ вкус на касис. Карменерът на Cono Sur има много добра хармония между аромат и вкус. Открива се червен плод, приятна пикантна нотка и много приятен фин нюанс на синя слива.

Цена: 13.50 лв.

Attitude Jolivet Pino Noir 2006

Pascal Jolivet, Франция

Рано или късно всеки ценител на виното стига до своето пино ноар. Този сорт е като крайъгълен камък, който удостоверява достигането на зрелост и при винопроизводителите и у любителите на виното. Благородният сорт се отличава с аромати на червени, понякога черни горски плодове, гъби и горска шума. Attitude е с пикантен нос, много меки танини, сочно и свежо. За френско пино ноар това е много добър избор по отношение на цена – качество.

Цена: 23. 90

Casa de la Ermita Monastrel 2002

Organic wine

Casa de la Ermita, Испания

Сортът е монастрел. Гроздето не е обработвано с никакви препарати. Съставките, които се слагат преди стабилизиране са сведени до минимум, което има своето отражение върху вкуса. Малко е странен, заради зелените танини (по-натрапчиви). Ароматът е характерен за сорта монастрел - черни плодове, леко опушен, заради новите френски дъбови бъчви, в който е отлежавало 10 месеца.

Цена: 20.90 лв.

Голяма част от вината, които дегустирахме на последната сбирка на клуб “Винен наблюдател” (и първа за 2008) също са подходящи за предстоящите пости. Моите лични фаворити са “Катапулт” на Ташков & Ко и  Carmenere на Kanowyard. Дегустациионните бележки и нашите оценки можете да видите на www.vino-nabludatel.com

Наистина е парадоксално, че сред чуждоземните релаксиращи терапии, в след-преходно-демократична България проникнаха първо най-далечноизточните. Онези, с които нямаме пряка връзка, но за сметка на това звучат толкова примамливо, колкото на Колумб му е изглеждала идеята да достигане Индия през голямото море. Едва ли има някой, който да не е опитал или поне да не е прочел какво е  шиацу, рефлексотерапия, ароматерапия, цялата серия аюрведически процедури: сведана, снехана, широдара. Вече никого не можеш да учудиш с ароматерапия, масаж с вулканични камъни, шоколадови и винени терапии. Всъщност знаем твърде малко, а преживяването винаги е ново и учудващо. Изважда ни от стереотипите и ни зарича, че вече ще се грижим за укрепване на връзката между тялото и душата редовно. Зорът е докато се самонавием да похарчим едни  пари за първия експеримент. Но идеята ми беше, че не е познавам интелигентен българин, който първо не е проучил какво ще го правят и после да не е претеглял дълго аргументите „за” и „против”. Пътуванията в чужбина и изпробването на някоя от екзотичните техники на място, обикновено помагат да му отпуснем края и да опитаме едно-друго. А в момента, в който се престрашим и ни хареса, моментално ставаме апостоли. Веднага искаме да отворим очите на всички, които още се колебаят. Точно това правя сега. Неизбежно е – българка съм.

И аз първо се оставих в ръцете на момичетата от о. Бали, от Тайланд и Филипините, веднага щом се появиха първите истински във Victoria Spa. И наивно мислех, че онова, което би могло да ми се случи в турската баня ми е ясно – ще ме изтрият с кисе, ще ме поразтрият със сапун и ще ме изплакнат с тас. Истината е, че определено подцених една традиция, родена в южните части на нашите земи много години преди турците да пристигнат в Анадола. Става дума за прословутите римски и византийски бани. Постепенно традициите се смесват, а поколението на древните империи – гърци и италианци пази археологическите разкопките, но не и табиетите. На мюсюлманския свят дължим оцеляването на този ритуал. Причината е, че той се съчетава с техните религиозни учения за чистота на тялото и особена почит към водата. С течение на времето концепцията на турският хамам прераства в институция и до ден днешен е неразделна част от местните им обичаи. И не случайно доби световна известност, откакто туризмът в Турция процъфтява.

В това отношение можем само да бъдем благодарни на глобализирането, защото хамамът вече е неразделна част от съвременните спа-центрове. Онези, които знаят кое-как се прави дори когато нямат подръка минерален извор, за да изпълнят всички условия на абревиатурата SPA (Sanus Per Aqua – Здраве чрез вода). Забавен е само заобиколният път, по който тази практика отново стигна до нас от съседна Турция. Но няма лошо – ще си припомним бързо доволните физиономии на нашите баби и дядовци, които са ни разказвали за теляците от едно време.

Сега обаче ще разкажа за теляците от днешно време. На първо място те са квалифицирани масажисти и физиотерапевти. Ще ви консултират кои процедури са най-подходящи за вас взависимост от моментното състояние на здравето ви и типа кожа. Ще ви насочат към терапевтични процедури ако имате някакви по-специфични оплаквания. Разбира се, най-добре е да сте си живи и здрави и да отидете в хамама, за да се насладите на абсолютно маниашката грижа за вас. Да те масажират е едно, но някой да те изкъпе със същата отдаденост, с която майките къпят бебета си, е  прераждащо преживяване. В началото може да се почувствате малко неловко. Симпатичен и много добре сложен мускулест мъж с карирана препаска през кръста постила платнена кърпа и поставя всички необходими хавлии, за да създаде максимални удобства, когато лягате на мраморната маса. Могат да ви „изкъпят” и жени, ако предпочитате – и те са много симпатични и добри в занаята си.

От мен се искаше само да легна и да забравя всичките си земни грижи. Това разбира се, не стана веднага, но на него не му пречеше. Първо ме обля с вода със задължителния атрибут на турските бани - металният тас. Черпеше водата от мраморни мивки с орнаменти на лъвски глави. После сложи мека ръкавица от копринени конци (далеч по-приятен роднина на някогашното грубо „кисе”) и се отдаде на теляшката си работа – да махне всички мъртви клетки, останали по кожата ми въпреки душ-геловете с ексфолианти. Честно казано, думата „ексфолиира” просто не отива на начинът, по който този човек грижливо изтърка цялото ми тяло – от петите и пръстите на краката до ушите. После ме поръси с листенца от цветя и благоуханно масло. Миксът от водната пара и ароматът започнаха да ме унасят - вече ми беше все по-трудно да проследя последователността на процедурата. Помня единични детайли – как едно розово листенце попадна между пръстите ми и беше приятно да го усещам, докато той обтриваше тялото ми с ароматното масло. Припомних си, че трябва да внимавам (за да мога да го опиша), когато усетих миризмата на натурален сапун. Открих, че върху мен се изсипва пяна, като че ли топъл пухкав сняг ме засипва. Тази сапунена пяна я изсипват от специални ориенталски мехове и ако не си се отнесъл, е много красиво да гледаш как ги разгъват и присвиват като акордеон, сякаш ей сега ще чуеш и музиката на Истанбул. Вместо това, масажистът поля косата ми със студена вода и край на записа… Капитулирах пред усещането за нирвана. Знам, че ме масажира по лице и по гръб със сапунената пяна, но за първи път откакто ходя на масаж (а аз ходя много редовно) не се наложи някой да ми казва да се отпусна. Имам смътен спомен, че и косата ми изми. После прочетох, че точно така е направил. Пълно размазване, нечовешки кеф. Финалът на масрафа е, че те измиват от сапуна с хладка вода. Аз  поисках съвсем студена. Но ако нямате изрични желания, ще бъде хладка. Това пък колко е освежаващо… и как деликатно те връща на земята, не мога да опиша.

В турската баня има няколко вида процедури – терапията може да е шоколадова, с глина, с водорасли. Може да предпочетете един от специалитетите на Victoria Spa – „Азия под светлините на Ориента” – ориенталски пилинг на четири ръце, изпълен от една тайландка и една филипинка, последван от синхронен пенен масаж с 6 различни масажни техники. Всичко може. Но дори само основната процедура в хамама е достатъчна, за да върне радостта ви от живота.

Спомням си, че когато пътувах към спа-центъра, бях много притеснена от някакъв служебен проблем. От тези, много спешните, който изглеждаше неразрешими в близките три месеца. По пътя наобратно, изневиделица си припомних, че някога, много отдавна имах някакъв проблем и  се плеснах по челото колко удивително лесно е решението му. Само след пет минути и два телефонни разговора, нямах друга земна грижа освен да изпия бутилка хубаво вино с любимия човек.

Тази вечер група приятели организират голям карнавал. С награда за най-атрактивна маска. В предварителната много официална покана с изискване за PSPV беше упоменато, че има само една награда - “екзотичен масаж”. Оказало се обаче, че мъжете организатори са скрили зад това определение факта, че са си поръчали платено момиче, което наистина ще ги масажира, но по- хм, еротично. Жените съ-организатори разбрали каква е работата и възроптали. Не защото имат против мъж да спечели тази награда, а защото някак не им се връзва в концепцията те да я получат. Задали въпросът: Ами ако наградата спечели жена, какво правим? Според мен еротичният масаж от жена на жена не е нещо чак толкова възмутително. Сигурна съм, че всяка от тях би го приела по-творчески ако е на екскурзия примерно в Тайланд. Сигурна съм, че след него ще иска мъжа си по-страстно отколкото по време на страстния им период от началото на връзката… но явно на родна почва тази концепция не изглежда привлекателна. Та, жените възроптали и казали съвсем справедливо: “Искаме и женска награда”. Мъжете казали: “Добре, кажете каква, че не се сещаме”.

Снощи един от организаторите на карнавалното парти ми се обажда и казва: “Помагай. Жените искат нещо друго, изчакахме да кажат какво, но до този момент не могат да решат какво искат”. Аха, и това парти опря до вечния въпрос: “Какво искат жените?”

Ерика Джонг беше казала, че искат “Хляб, власт, секс и рози”. Как обаче да приложа тази формула към женската награда за най-добра маска?

Ключът, към единственото, което ми хрумна като алтернативна награда отключи думата “рози”. Сетих се за преживяването си в хамамът на Victoria-Spa. Моята идея беше турска баня с теляк. Телякът не просто изтърква тялото ти с кисе, а те изкъпва от главата до петите. Впрочем - обратното. От всяко пръстче на краката до невероятно грижливо измиване на косата.  Докато си цялата в пяна, те полива с благовонни масла и рози. Преживяването е уникално.

Сетих се и че моя позната направи моминското си парти именно в хамама на Victoria Spa. Не избра за приятелките си масаж от талантливите тайландки. Избра именно хамамът.

Незнам дали жените съ-организаторки ще възприемат моята идея. Довечера ще се разбере. Но за всички, които имат желание да се отдадат на това пречистващо и вълнуващо преживяване, публикувам тук и текста “Хамамът - масрафът на ориента”, подготвен преди време за първия брой на сп. “Далече” (приложението на сп. “Мениджър”).

Когато започнеш да се занимаваш с вино се случват и такива неща - да опиташ Mouton Rotschild 1999 и Haut-Brion 1994 - две марки и реколти, от които се интересуват предимно колекционерите и онези, които искат да пият най-доброто само защото са чували, че е най-доброто, а те го заслужават, защото не е проблем да си го позволят. Опитахме тези две вина на легендарни френски изби заедно с две американски и две австрийски вина, които за сега не се продават на нашия пазар. Ще напиша нещо и за тях за всички онези, които пътуват. Но сега ще се съсредоточа върху двете легенди. И за двете съм писала “на сляпо” - представяла съм ги в различни списания само по описанията в Интернет или в контекста “Вино за пиене или вино за бизнес”. Треперила съм над бутилките (в случая цената за България и на двете е 381,90 лв.), когато сме ги пренасяли до разни студия, за да ги снимаме за илюстрация, но не ги бях опитвала.

В компанията, която имаше удоволствието да ги опита - отново на сляпа дегустация, за да ни е по-интересно и непредубедено, бяхме членове на клуб “Винен наблюдател” - Яна Петкова, Ефросия Благоева, Ясен Захариев, Ясен Бориславов, моя милост, Станислав Раковски - собственикът на “Отвъд алеята зад шкафа” и придружаващи половинки. Благодарение на Станислав съчетахме вина с неприлично вкусни терини и както си му е реда, когато цяла компания се проникне от декаденския дух на квалитетната храна и напитки, се забавлявахме и с много пикантни истински истории, добили статута на вицове и афоризми. Затова и никой не си водеше записки за детайли по вкусовите характеристики. Но тези две вина, намерили своя пътека към нашите вкусови рецептори, нямаше как да останат без коментар. Мисля че само аз предпочетох Mouton Rotschild пред Haut-Brion. Разбира се, това предпочитание е условно, защото всяко от тях имаше свой неповторим стил и характер. Спомням си единствено, че колкото повече виното с палавата овца на етикета стоеше в чашата, толкова повече от своите тайни ми разкриваше. Според мен в него имаше повече топлина и закачливост, повече готовност за комуникация с онзи, който го отпива. Haut-Brion се държеше като аристократ, който знае, че всичко си му е наред, но присъствието му някак те притеснява и те кара да си изправяш гърба и да търсиш изискани думи, когато най-много ти се забавлява. Хем не можеш да му направиш забележка, защото няма и за какво, хем те дразни, че не се отпуска. По-големите винени специалисти от мен, казаха, че според тях трябва още да отлежава, което е точно така и според препоръките на избата. Но същото важи и за Mouton Rotschild 1999. Във всеки случай ако трябва да избирам вино за пиене и вино за бизнес, бих пила Mouton Rotschild 1999 и бих инвестирала в Haut-Brion.

Това е култовият риторичен въпрос, който моят йога мастер Пракаш зададе, когато му разказах тази история:

Един приятел сподели как някакъв човек във фитнес залата го попитал какъв е смисълът на някакво упражнение. И той се заел да му обяснява. Точно когато бил най-вдъхновен от възможността да му посочи правия път, човекът видял, че инструкторът приближава към тях, измънкал нещо в стил, да, да, мерси и се скътал.

Този мой приятел много се ядосал - хем искат от него съвет, той хем отговоря хипер компетентно, хем му се измъкват сякаш той е досадника. Та, в този редна мисли било безмислено да „дава”, защото първо човек трябвало да е наясно защо въобще иска да научи нещо.

Аз не харесах аргумента му: “Никога не е безмислено да даваш. Ти току-що обезмисли целия медиен свят, изкуството, информацията в Интернет.

Той ми отговори: „Да, ама това е свободен избор”.

Аз упорствах: „Този човек също има своободен избор да чуе от теб каквото иска, колкото малко и недостатъчно според теб да е то”.

И той упорстваше: “Да, но малкото, което успях да му кажа, може да го обърка допълнително”

Аз настоявах: “НЕ МОЖЕШ ДА ГО ОБЪРКАШ, ЗАЩОТО НА НИВОТО НА КОЕТО ТОЙ Е, ЩЕ СИ ВЗЕМЕ ОНОВА, КОЕТО СИ ХАРЕСА ОТ ТВОЯТА ИНФОРМАЦИЯ. Или няма да вземе нищо, но това вече не е твоя работа. Поискал е – даваш го, а какво човекът ще направи с тази информация, с това знание, е негов свободен избор точно както е свободен изборът на потребителите в Интернет”.

Едва след като защитих каузата си в спора, започнах и да я осмислям. Мисля си, че грешката, която правим всички ние е, че при директна среща с някого първо го класифицираме - “под нас” ли е или “над нас”, първо съдим или величаем , няма значение… но едва след това реагираме съгласно конкретната настройка и оценка за човека срещу нас. Когато пишеш в медиите, или съответно книга, дори в определени моменти да си въобразяваш, че говориш на някого конкретно, всъщност мериш само със собствения си аршин. Затова и изказът, и информацията, и начинът на поднасяне съдържа по-малко предубеденост към слушателя, читателя. Тя не може да разкрие повече от гледката, която авторът може да “види” от прозореца, през който гледа света. Когато човек, който е изявил желание да бъде наша публика излезе от анонимност и застане пред нас от плът и кръв, със своите въпроси, мигащи или втренчени очи, ние веднага реагираме сякаш “ей сега ни е паднал” и тръгваме на поход за налагане на наша гледна точка. Ако му стане безинтересно, си казваме “баси тъпанара, за какво се занимавах с него?”. Но това въобще не означава, че не сте осъществили обмен.

Преди години, когато се похвалих на една от най-близките ми приятелки, че започвам работа в елитно женско списание, тя ми каза: “Скъпа, много се радвам, но същевременно съм малко притеснена за теб. Защото ти не разсъждаваш като 70 % от хората”. Тогава даже малко й се обидих, но пет години и ужасно много непубликувани текстове по-късно (много зор видях докато се науча как да “превеждам” мислите си за масовата аудитория) се наложи да й призная, че 30 % не е чак толкова лош процент в края на краищата

Сетих се за тези истории покрай коментара, че водещата на “Полет над нощта” не беше на една вълна с всички онези неща, които аз самата си мисля, че са някакъв вид послание в книгата “Секс, любов и други глаголи”. Напълно съм съгласна, че подобно толкова дълго интервю с мен страдаше от липсата на история между нас като автор и читател. Но истината е, че тя беше безкрайно добронамерена и на своето ниво на компетентност успешно премина границата, в която задаваше въпроси на мен. Тя започна да си задава въпроси на себе си. А ако търся някакъв ефект - той е именно този.

В практиката си като журналист научих също така, че когато някой директно и целенасочено иска информация от теб (независимо дали това му е работата или проявява личен интерес), продължава да бъде същество със свободен избор дали да вземе знанието, което е заявил че иска. Може да се откаже да го иска. Но ти трябва да го дадеш. Неговата реакция is not your business.

Кой каквото си вземе, негово си е. Каквото не си вземе, не е неговото нещо. Всеки от нивото на неговата собствена компетентност, level и прочее.

И на последно място, но от много първостепенно значение е фактът, че колкото и много да четем или пишем, в живота си практикуваме съвсем малка част от всичко, което ни вдъхновява. Колкото повече информация имаш, толкова по-малко ти се струва, че живееш. В този ред на мисли, колкото по-малко знаеш, толкова повече си убеден, че живееш яко и пълноценно (”блажени нищите духом” не е казано ей така, да се намира човека на приказка). Този факт - че не мога да изживявам 70 % от нещата, които ми се въртят в главата дълго време ме изнервяше. Това според мен означаваше, че и аз съм много тъпа спрямо някакво знание, с което разполагам. Друг път махвах с ръка и си казвах - колкото мога да нося, толкова.

Когато споделих тези мои мисли с  Пракаш, той оправи положението с едно изречение.
“Точно така е, Михаела. КОГАТО ИЗЛЕЗЕШ ОТ МОРЕТО КОЛКО ВОДА МОЖЕШ ДА СИ ВЗЕМЕШ?”

Яко е, нали?

Здравей Михаела,

Не се познаваме лично, но следя всичко което публикуваш от 8 години насам и най-вече нещата ти в “Егоист”. Много се зарадвах, когато разбрах че ще излиза първата ти книга. Когат оси я купих си казах “Сега ще има да си я чета бавно, внимателно и продължително седмици наред, ще й се наслаждавам без да бъзам”. Нищо подобно не се случи - изчетох я на един дъх ужасно настървено… може би защото бе дълго чакана от мен, но основната причина се крие в съдържанието й, естествено. Благодаря ти за удоволствието, с което ме дари. Гледах и “Полет над нощта” - прекрасно беше… като изключим повърхностната водеща, която ако си беше на мястото можеше да те провокира да кажеш още куп интересни неща, но тя не успя да го направи. Ще очаквам с нетърпение  всички твои бъдещи изяви независимо къде. Благодаря ти още веднъж, Невена

Както биха казали повечето хора – аз ако мога да ям всеки ден черен хайвер, какви поводи за депресия бих имал. Но шегата настрана. Учените, които се занимават с тежките прояви на депресия и маниакални разтройства са установили, че пациентите, които приемат мастната киселина, наречена “Омега-3” видимо подобряват състоянието си. В случая, това са лекарствени капсули за лечебни цели, които съдържат мастната киселина равностойна на 30 консерви риба тон. Но по-важното е, че са разработени защото друго изследване доказвало, че хората, които живеят близо до океани и морета и се хранят предимно с морска храна са 10 пъти по-малко склонни към депресия. Черен хайвер и рибите сомга, скумрия, сардини и аншуа съдържат най-висок процент от тези мастни киселини. Редуването им в диетата ви е напълно достатъчно за добро настроение. Висок прицент от тези киселини има още в орехите и лененото семе.

Любовта минава през носа

Наскоро учените разбиха на пух и прах добрата стара поговорка, че любовта на мъжа минава през стомаха. Всъщност любовта му често минава по-надолу от стомаха. Изследвания са доказали, че сексуалния им апетит нараства от миризмата на канела и ванилия – така че миризмата на кекса в печката се окаже по-голям афродизиак от секси-бельо и чехли с пухчета. Миризмата на пай от тиква, придружен от стрък лавандула на масата, също вършел чудеса. На трето място по сила на въздействие в това изследване е миризмата на пица със сирене и пуканки с масло. По-възрастните мъже, възвръщали младежката си сила най-често с миризмата на ванилия, докато на по-младите с редовен полов живот им стига и миризмата на пресни ягоди. Това вероятно обяснява сантимента на всички към “вечната”песен на Джон Ленън “Strawberry fields forever”. Колкото до стридите – легендата за тяхната сила като афродизиак не се дължи на миризмата им, а на простото обяснение, че съдържат много цинк – минералът, който поддържа простатната жлеза в супер форма.

Любопитно е също кои миризми стимулират притока на кръв в женските органи – билковите ликьори и бонбони с ликьор при това в комбинация с миризмата на пресно нарязана краставица (колко фалическо!). Подобен ефект имала и миризмата на сушен банан. Тиквения пай и кекса с ванилия и канела не действали сексуално на жените, ефекта от миризмата им обаче намалявал тревожността и ги настройвал романтично и отпускащо.